Годеж

Разказ от Момчил Попов

Мойта къща не си я обичам много. Раздърпана и тъжна е като повечето къщи в стария град, а прозорците й, защото съм в приземен етаж, са наредени с решетки. Отвориш сутрин да ти влезе въздух и протягаш ръце през решетките като затворник. Не, определено не си я обичам квартирата, нищо че гледа към дворче. Затова много трудно се заседявам в нея. Ходя на работа, после се разхождам дълго или до късно се застоявам по гости, чета книжки, ям и се старая да имам пролетно настроение, защото вече е пролет. А зимата се прибирам у дома. От това какво по-добро като перспектива на дните ми? Трябва да си втълпиш, че дните ти минават бързо, ама много бързо, и да си повярваш. Нищо повече.

А ако можеш да ги разнообразяваш по някакъв начин, от това пък няма нищо по-хубаво. Например миналата събота взех от Марията телевизорчето й за седмица-две. Донесох го тържествено в къщи, поканих баба Радка, хазяйката, на телевизия и се курдисах на кревата с плетката. Като стара добра  домакиня. Оформяше се тази вечер да бъда сама, без гости и ми беше малко чоглаво. Поне да бях поканила съседката Софка да поразтеглим клюката. Ама се замотах с телевизорчето и не остана време. Е, и така не е лошо – седиш си, плетеш си, хазяйката клюма, гледаш си телевизия в очакване на “Студио X”, а вънка е чудесна пролетна вечер. Прекрасна еснафска разкошотия!

Щяхме така да я откараме до късно, ако седянката ни не беше смутена от неочаквано посещение. Чу се почукване по стъклото на прозореца, баба Радка се събуди и впери око във вратата, а аз станах да отворя.

- Добър вечер, приемате ли гости?

Боже мой – Таско, поетът на завода. Какво ли го е прихванало, та се мъкне посред нощите? Пък и намирисва на алкохолец…

- Добър вечер, Таско. Как си се сетил за мен в тоя късен час? Влизай.

Баба Радка като чу, че гласът ми е спокоен, пък и поканих госта, взе та се изпари начаса. Разчитах на тебе, бабе, а какво се получи?! Тоя ще се разлиричи и като се отпусне в рими… Иди, че го спирай! Една нощ до два ми декламира собствени произведения, пи четири кафета, изхаби половин кутия “БТ” и направи лудо признание. Бил влюбен. И в кого – в мене! Едвам го изхвърлих да си ходи, беше ми дошъл пак така по нощите. А сме колеги, не е удобно да го нахокам, пък е и поет…

- Таско, не чувстваш ли, че ти стана навик да ме безпокоиш  все по никое време? За мен всеки гостенин е добре дошъл, но толкова късно…

Инженер Мирчев – Тасето, е мъничко човече на трийсетина години с плешивеещо теме и дебели затъмнени очила. Любител е на симфоничната музика и в къщи си има доста голяма фонотека. В работно време е по-тих от мушица, а в компания е войнствен и риторичен. По очите му не можеш да познаеш нищо, защото не ги виждаш зад тъмните стъкла, но пък за сметка на това има много изразителни нос и устни. Носът му е тип “отварачка за консерви”, а устните – два долепени ластика. Когато ластиците са влажни, Тасето е добре, но когато те са сухи и лъскави, тогава – пази боже – инженер Мирчев твори поезията си. Ето и сега ластиците са лъскави. Горко ми!

- Да не си решил и тази вечер да ми правиш  литературно четене?… Както ме гледаш така загадъчно и мълчиш…

Таско стоеше все още до вратата, мълчеше си и се опитваше да разтяга ластиците в знак на доброжелателност. След въпроса ми наклони главата на една страна, подпря ръчичка на хълбок и ме заразглежда като кон за продан.

- Ставаш! – изломоти Таско, както винаги след работно време – безапелационно и делово. – И много те моля, не ме иронизирай, защото моментът е твърде сериозен и неподходящ за шеги.

- Добре, няма! А за какво ставам, ако не е тайна?

Явно Таско работеше по сценарий, защото след моята реплика се наду драматично и произнесе с патос:

- За жена, Невенке!

Досега се сдържах, но при последния бисер изпуснах сериозната физиономия и се разсмях. Инженер Мирчев се постресна нещо, но запази самообладание:

- Хайде в къщи, наште те чакат! Обличай се!

- Слушай. Таско, ако си нямаш друга работа, кажи си, ще ти дам плетката. Ама да ми разиграваш комедии посред нощ, няма да се съглася. Плюс това си пиян. Къде засмука тая вечер? Пак ли в клубчето?

Инженер Мирчев се наежи като японско петле и ме поправи: 

- Не  в “клубчето”, а в Клуба на културните дейци. И не съм засмуквал, и даже не съм пиян. Само две водки. Хайде де!… Те знаят, че искам да се женя.

- Водките или културните дейци? – омръзна ми и го юрнах.

- Не, наште. И те чакат в момента. Знаят, че ще те заведа у дома.

- Сега?! Посред нощ?! Мене?!

Тасето засия:

- Ти си съгласна? Знаех си аз – ще се разберем! Хайде да ходиме!

Нещо ми дожаля, като видях как по детски разпери ръце. Тръгнах по-меко:

- Тасе, я седни… А така! Искаш ли кафе? Да ти се избистри малко главата…

- Не съм пиян!

- Добре де, добре. Ясно. Кажи сега как разбра, че точно аз трябва да ти стана жена?

Сценарият май отново защрака, но този път не ме подразни.

- Прецених, че ще ме вдъхновяваш, защото си умна жена, Невенке. Само дето трябва да порасна с три сантиметра и осем милиметра. Ти колко си?

- Сто шейсет и седем.

Гостът ми поклати доволно глава и продължи:

- Точно толкова – три сантиметра и осем милиметра. Аз съм го изчислил. Ще започна упражнения на йогите и след три години ще порасна колкото теб. Много са ефикасни, аз четох книгата… – Таско въздъхна поривисто. – Ама и ти си имаш недостатък: боледуваш от бъбреци… Ама нищо! И това съм предвидил – намерил съм ти лек от народната медицина. Ще се излекуваш и ще родим детето. Аз съм на 32, ти на 29 – тамън ни е време.

 Мълчах.

- Невенке, още колко време си тук?

- Разпределението ми изтича през декември.

С Таско работим в Завода за запаметяващи устройства. Инженер в производството – такава е визитната ни картичка. Нова форма на производство: всички в цеха сме с инженерски дипломи, а работим на общо основание.

- Да, на тебе ти остават точно 258 дни. Аз ходих в “Личен състав” да проверя и знам. Затова тръгвай, докато е време!

Таско понечи да ми хване ръката, но аз я дръпнах:

- Ти си пиян! – прозвуча ми доста остро, затова продължих по-кротко. – Сега е нощ, а утре по светло няма да ми го кажеш.

Инженер Мирчев разтърка челото си, свали очилата, стисна силно носа горе между веждите, повъртя палеца и показалеца върху спуснатите си клепачи, сложи отново очилата си и бавно натъртено зареди:

- Сега е 12 и нещо, утре точно в 12 часа на обед, на трезво, щом мислиш, че съм пиян сега, ще ти го повторя. И ти ще се съгласиш!

Погледнах го право в очите, за да не помисли, че го лъжа, и казах:

- Добре! А сега си отивай!

Таско стана от стола, пооправи измачканото си костюмче и си отиде.

На другия ден точно в 12 инженер Мирчев ми кимна в стола и се нареди на опашката за храна. Все пак обедната почивка може да се счете за работно време, а Таско е поет само в извънработно време. Какво да се прави?! Аз поне никъде не съм виждала фирма: “Инженер тире поет”.

 

Георги – Момчил Попов, из сборника разкази “Интимности в пейзажа”, ИК “Аридел”, София, 1992