Небе от лед

Научнофантастичен разказ от
Момчил Попов

Кожата ми тръпнеше, в мозъка си  усещах полюшването на мътна червена спирала, а из ушите ми просвирваше ветрец. Подадох команда към мускулите на пръстите… Раздвижиха се. Добре. Сега цялата ръка…И тя мърда, дивачката! Е, Кам, ще се живее още, брат…

От съседното летателно кресло изфуча тънкото хихикане на Зел:
– Кам, какво търсиш като смахнат?
– Проверявам дали си ме сглобил достатъчно…

- Я-я, а къде ти е главата?

Замръзнах. Само нея не бях проверил… В зверско мълчание бавно повдигнах ръка над раменете си…У-у-ф! Тука е!

Зел буквално се разкрещя от смях. Свлече се от креслото и заблъска с юмрук по пода на кабината. А на мен от врата към бузите ми плъзна топла струйка.

След минута спътникът ми се поуспокои:
– Кам, докарах ти бараката на пръстена … Какво искаш още? Да ти поникнат и крилца ли?
– Той баща ми да усети, че сме му плячкосали ринг-флайера…

Зел  бръкна в косите си, надигна мускулести плещи:
– Да се върнем на Земята, пък тогава ще му мислим. Ако спазваме точно циклограмата, няма и да ни подуши дори. Заложил съм 236 минути за всичко…

Ако някой ни видеше в този момент, сигурно би ни завидял на самоувереността. За пръв път в космоса, недочакали зрелостния изпит, който разрешава подобни пътувания, непоседяли нито един час във висшия курс по хелиодинамика, непобутнали и първите дискети на космическата подготовка и… Хайде-е! С ринг-флайера на баща ми по програма МАХ! Няма полет, а направо йонотранслация! Нали Зел командва сеанса – карай да е весело!

Пръстите му заиграха по командното табло. Въздухът в кабината се раздвижи. Вдигнах очи. Полусферичният таван на металната чиния с тихо пълзене отиваше на мястото си – сиреч под нас, при дви¬гателите.

Но какво виждам през покрива от прозрачна стомана?! Зел, обеснико, къде си ме докарал? Какво е това небе от лед над гла¬вите, ни?

- Спокойно, малкият! Програмна грешчица. Кацнали сме с главите надолу…Затегни коланите, да не ми се изсулиш, докато сменям гравитационното поле на машината.

- Защо не обърнеш с двигателите?
– Ще разтопим леда на пръстена, ще го пробием и ще „паднем от крушата”.

Пак ми се подиграва, дивакът…Мозък е, спор няма…Ама характер – екстра!
Само за секунди пред очите ми се завъртя цялата Вселена. После се люшна, като че ли се разплиска. Но след кратко размазано трептене бялата космическа мътилка се превърна в милиарди светли точки…Тумбестото тяло на флайера при преобръщането се бе превърнало в люлка. Като тези от програмата по история. Панаирджийски люлки ли бяха? Нещо такова. Гласът на 3ел, тържествен и спокоен, ме съсредоточи:

- Скъпи ми съученико Кам Бонтий! Добре дошъл в музея на глупостта!

Някаква дума се опря в зъбите ми…Просто станах от кре¬слото, подпрях се с длани на автопилота и впих очи в безкрая. През огромния илюминатор – сферичния таван на ринг-флайера, пред нас се губеше, докъдето стига погледът, блеетяща небесна магистрала…

- Зел? – мълчание. – Зел Ванама!

Мургавият землянин до рамото ми почти изръмжа:
– Кажи.
– Знаеш  ли на какво ми прилича пръстенът?… Преди месец на Байкалското езеро имахме час по космическа подготовка. Усвоявахме безтегловност в хидросреда… Когато изплувах, бяхте пощурели всички. Крещяхте и се плискахте с вода близо до бре¬га, а над вас сияеше слънчева дъга… На нея ми прилича пръстенът.

Ъгълчетата на устните му трепнаха:
– Бяхме пощуряли, защото предложих на Влая да си свалим леководолазните костюми…
– Под водата?! В Байкал?! Че там е много студено!…

- А ти представяш ли си, приятелю, – Зел примижа, – каква гледка е тялото на Влая, освободено от гравитацията?… Разкош!
– Женкар!

Зел пак се разкиска.
Отново се взрях в ледената магистрала под нас. Широка пет-шестотин метра, тя блестеше ярко дотам, докъдето се простираше денят на Земята… Някъде много, много далеч напред, със започва¬нето на нощта, твърдата й снага сияеше във виолет, розово, тъмно синьо. Точно в тази зона пръстенът привидно се сливаше с елипсоида. Чиста зрителна измама! Много добре знаех, че никъде не допира Синята планета и е на много по-висока орбита от обикновените производствени на спътниците…                           .
– Ще използваме ли гравитационния тунел?

Командарът на “криминалния” ни полет вече се бе намъкнал до половина в космически доспехи:
– Не, Кам.. Много енергия и кислород ще изхабим за захранването му.
Баща ти долу веднага ще ни спипа…Насочвам само плоска гравитационна пътека. Да не се разлетим като балончета  из небитието.

Навлякохме огромните скафандри за работа на открито. Люкът за директна връзка се плъзна настрани… Кам, добре дошъл в космоса! Само да не надробиш някоя галактическа салата….
Оловните обувки на Зел тропнаха на леденото поле. След  тях -  моите. Първите стъпки по пръстена бавно ни изведоха от сянката на на 15- метровото метално яйце на баща ми…

Скоро се рових из древноземлянската литература. Най-силно ме впечатли абстрактното понятие „краят на света”. Какво значи то, не разбирах… Но когато се поотдалечихме от ринг-флайера, започна да ми просветлява. Може би точно където съм стъпил сега  според древните  е „краят  на света”… Знам ли? Тук би трябвало да се реем из нищото, а  ние стоим на здрава материя и се любуваме на Земята. Така, както се гледа море от скала на брега. Блестят океаните, континентите са синкави, а пълзящите рошави орди на облаците оставят тъмни петна в биосферата. А където цари полумрак, косите лъчи на слънцето правят тангенциален разрез на въздушното пространство около планетата… Каква красота! Една  малка голяма разкошотия…

- Зел, кажи най-сетне, що за пръстен е това? На нито една лекция не съм чувал за него.

Физиономията на на красавеца на класа се сгърчи зад шлема:
– Мъдрите хора, се срамуват от него, Кам Бонтий. Затова мълчат – вдигна ръка някъде наляво. –Виждаш  ли там похлупака на още един ринг-флайер?… Да?… Това е същинският музей  на глупостта.

- Защо не кацнахме по-близо?

- Да се нагълташ с космос, глупчо! И да не ми  развиваш разни кухи теории, като се върнем долу. Виж, пипни, усети и чак тогава мисли! Това е моят принцип.

- А аз трябва да установя дали иронията стои на върха на интелигентността или е само някакво продрано було на глупостта.

Ако бяхме на Земята, щях да му се сърдя дълго. Та той пре¬калява вече – поучава ме като дете… Под тежките ни стъпки скърцаха разтрошавани пърчета лед. Съвсем изневиделица оловна¬та ми подметка се закачи в нещо метално. Наведох се – парче мрежа.

- Антена от спътник – многознайкото бързо клекна до мен.- Забравих да те предупредя – пръстенът е осеян с подобни боклуци.
– Но нали е от лед?

Въздишката на Зел в сферата около главата ми ме смути:

- Дори неправилно го казах, Кам. Пръстенът е изграден от боклук. Ледът е само спойка на космическото гробище на земляните. Да-а, това било единственото решение, да се хомогенизират спомените от първите ни летателни опити… Повече от столетие около планетата кръжели хаотично  отломки от изхабени вече спътници, контейнери с органични остатъци от физиологичните функции на астронавтите, допотопни чаркалаци от атомни реакто¬ри, капсули с отработена тежка вода и какво ли не… Дори няколко видеокамери има в леда…

Вълнение у Зел?! Странно…

- Околоземното пространство така било замърсено, че дори един обикновен производствен полет ставал опасен…А знаеш какво значи сблъсък с твърдо тяло при свръхсветлинна скорост. Край!… Събрал се Планетарният съвет, помъдрувал, и като не намерил друг начин за освобождаване на полетното пространство, решил да събере грешките на растежа на едно място. Цяла година кацала и излитала армадата от космически совалки. Зареждала  вода от Земята и подредена в конус заливала с водна пяна космическия боклук на тази орбита. Совалката на върха с мощно магнитно поле увличала остатъците, а следващите ги фиксирали… Милиони тонове океанска вода били изхвърлени в космоса. Така възвърнали естествения баланс вода-суша, нарушен от затоплянето на климата на планетата… Тогава се родил пръстенът. А за да бъдат оправдани огромните разходи, нашите бащи го натоварили и с противометеоритна защита на елипсоида. Признавам си, принципът на действие още не ми е ясен докрай, но е така…

Приближавахме похлупака от прозрачна стомана. Попитах скафандъра пред мен:
– Затова ли нарече пръстена „музей на глупостта”?

Зел се обърна, ухилен до уши:
– О, Кам, не си видял още всичко… Да влезем под похлупака – използвам го за купол на скромната музейна сбирка „Зел Ванама”.

х х х

Ново двайсет! Ех, Зел, каква палитра от земни недостатъци си и ти!

- Бях тринайсетгодишен, когато откраднах ринг-флайера на баща ми. Зададох му програмката и хукнах към пръстена. Бях дочул за него от разговори на старите. Какво съм изчислявал, не помня, но при кацането го разбих… Ето го! Заповядай, Кам, влизай.

Промушихме се в разбития флайер през аварийния изход. Помещенията за двигетелите, херметизационната камера и складовете бяха замръзнали в пръстена. И все пак се изправихме под прозрачния му свод. В кръг около нас бяха наредени блестящи призми от лед – явно поставки на експонатите. Но нищо познато. Зел застана пред един от тях:

- В тази колба е събрана речна вода отпреди век и половина. Измолих я от един приятел на баща ми, биолог. Той си я пазеше в семейната библиотека, но ми я даде, като разбра целта ми.

Взрях се в стъкленицата на поставката. Събрала бе всичко друго, но не и вода. Из съда плуваха мазни петна, отразяващи мътносиня, лилава, зелена светлина, а цялата течност беше сивкава. Зел взе колбата в ръка, разклати я:

- Виждаш, че не е замръзнала…Тя и не може да кристализира! Страхотно е замърсена…Текла е във вид на реки из промишлените зони на древноземляните. Попивала в почвата, а оттам чрез хранителните култури отново се връщала в хората. Лека-полека нащшите деди, и то предимно от Северното полукълба, се превърнали в скачени съдове със собствените си иднустриални клоаки… Плъзнали болести…

Какво ми говори този човек?!

- Зел, ама това никъде го няма в програмите по история!
– В средния курс – да. Още ни щадят. Но, запишеш ли висша школа…

Четиридесет и пет минути вече слушах историята на глупостта. Отдавна не се противях на гръмкото наименование на музея – то напълно отговаряше на истината. Зел беше направил макет на фабричен комин, раздиращ биосферата с черни пушеци. Изнамерил бе проби от изкуствени стимулатори за културни насаждения, които също тровели почвата, подарена ни от космоса… Сред експонатите се мъдреха дебел телевизор и радиоапарат от същата епоха. Символи на бързата осведоменост във всеки дом, но така несъвършени, те пък пресищали отмосферата с плътна радиовълнова мрежа. Невидимите паяжини на радиовълновото замърсяване на въздуха разстройвали биомагнитното поле на всеки индивид… На всеки!

- Зел, а  защо така несъвършено са мислели дядките?

Тънките му черни вежди заприличаха на две триъгълничета:
– О, не е толкова просто, Кам Бонтий! За древните земляни тази лудешка еуфория била част от научно-техническия прогрес, който ще изведе планетата ни на по-висше интелектуално ниво. Те смятали, че без жертви не може. И безогледното разпиляване на ресурсите било съвсем в реда на нещата. Дедите ни обаче не съзнавали, че мамейки природата, мамят, и себе си…Там е цялата трагедия!

Признах си, че се обърквам вече. Зел въздъхна:

- Времето ни тече, момче… Долу на Земята ще продължим. Само искам да ти покажа най-драстичното от моята колекция и ще бягаме обратно.

От многото вълнения съвсем не бях забелязал малък детайл от екипировката на Зел – квадратно сандъче. Сега той клекна сред кристалните призми на музея си, постави го на леда и го отвори. Това вътре – отново загадка за мен! Някаква тънка метална пластина с неправилна форма, моделирана като барелеф. Не личи  някакъв образ, а само сгърчени напластявания.

- Какъв е тоя сюрреализъм,Зел?

Съученикът ми внимателно извади новия експонат от сандъчето и още по-внимателно започна да го монтира:

- Парче небе, Кам… .
– Моля?!

Зел поклати глава в скафандъра си:
– Колко съм го търсил, да знаеш…
– И все пак?!

Тънката метална пластина вече стоеше закрепена на височината на очите ни. Показалецът от ръкавицата на Зел тръгна бавно по очертанията на берелефа. Където минеше, оставяше по метала светещ червен контур:
– Не ти ли напомня нещо, приятелю?

Изчаках няколко секунди да завърши  заниманието си… Примижах. Какво ли ми показва Зел? Какво ли иска да ми внуши?…Триста аварии по траектория! Та това е птица!… Пти-ца-а!

- Не крещи, момче!…Така е! Малка птица, загинала в полет. Опитала се да лети в наситена с олово среда…Валял дъжд, тряснала мълния, получила се електролиза…И от свободна земна твар паднала на земята във вид на сгърчено парче метал!

Догади ме се. Протегнах ръка да пипна тъжно блещукащото нещо. В разперените крила мълнията за част от секундата бе залостила живота – завинаги бе запечатала в оловото последния крясък на това невинно същество. Шията на птицата бе усукана от мигновен ужас. Човката й бе раззината докрай, сякаш да погълне един път завинаги всичко неестествено…

Обратният път мина като в сън. В циклограмата Зел бе включил и 90 минути за класическа обиколка на Земята. Но вместо радост и ведрина, в съзнанието ми се въртяха картини от инквизициите в най-дълбока древност…

- Зел, какво ще правиш с музея?
– Ще го покажа някой ден…
– Дали е нужно?

Ринг-флайерът вече се приземяваше.

Момчил Попов
София, 1989