Слънцето, въздухът и водата от кранчето

След срутването на лева втората го­ляма демократична промяна за тая година бе падналият дъжд. Явно Тангра, Дажд Бог, Мокош, Дядо Вишен и разгневеният дух на Георги Димитров се събраха в облаците над петолъчна Бузлу­джа, ожалиха ни и с един глас „против” от­прищиха небесната канелка. И чудо ли бе, благодат ли! За месец-два небето върна борча си към българската земя, трупан три години. Три сухи, спечени, прашлясали от глупост и жега години.

Специалистите знаят, че на всеки 11-12 лета България я връхлита суша. Захапва хо­ра, реколта, добитък, потоци, извори и во­допроводни кранове. Захапва и езиците на учените обществени мъже. Така яко ги приклещва, че те или онемяват съвсем, или се парализират дотолкова, че почват да ръсят ситни мъдрости, дребни като овчи барабонки.

Една такава ситна натурална мъдрост бе надвисналият и може би предстоящ ре­жим на водата в София.

От канали, от ефири, от колони на вест­ници и радиоточки учените обществени мъже и старейшини се прескачаха да ни обясняват, че е крайно време да се вземат крути мерки срещу недостига на вода, че недостигът на вода е повсеместен, че не­достигът на вода… А ние стояхме по двор­чета и по балкони, кръстехме се или петолъчехме чела, благодарейки на съответ­ния господ, че тая година ни дари с благос­ловено обилие от вода… Е, на Господ ли да вярваш, или на вестника?! Тъй като сме хомо сапиенс в напреднала фаза (на лудост), ще отговоря веднага: на телеви­зора!

Какво разбрах от телевизора през пос­ледните дни. Че един столичанин харчи на ден по 600 литра  вода! По документи и статистика… Ние сме трима души вкъщи – значи тон и осемстотин! На ден! Ако спестим водата за два -три дни, излиза, че на четвъртия спокойно можем да си отво­рим в хола квартален басейн. Що радост ще бъде, що смях – и за хлапета, и за дрътлета. Това на шега. А на сериозно мога да споделя една европейска данна: нормал­но развитият и добре охранен гражданин от дебрите на Стария континент, който също като нас се къпе редовно и си пере чергите, на ден употребява по 220 литра питейна вода. Ако е истина, че дивият балкански софиянец харчи по 600 на ден, то трябва да викнем биолози от цял свят да сменят вида му: от хомо цървуликус да го върнат на водоплаващ.

Или всичката тая стресова какофо­ния за водата бе поредният фокус -мокус на съвсем и не дотолко управляващите мъже. Де да знам, ама на такова мири­ше. Ако бяха спрели водата на София, още повече щеше да замирише…

Журналистическото братство им припомни, че за отминалите 20 години София на два пъти е преживявала ре­жим на водата. Но вместо да се спестя­ва нещо, харчът й е скочил точно три пъти. То е било чудо с бидони, кашони, легени, корита, бърдучета, бутилки и всякакъв вид стъклен амбалаж. Било е презапасяване! То е било поливане с канчета вместо къпане. И псувни до Бо­га. То е било общо телесно ухание из белокаменната ни столица… Знам го не по спомени, а по наблюдения в други гра­дове – мъченици на глупостта и разси­пията социалистическа. Враца, Плевен,Ловеч и още хиляда знайни и незнайни градове, спирки и паланки, паднали в борбата за… вода. Да, от около 2000 населени места у нас 1000 са на постоянен режим на водата, а седемдесет български града са на сезонен режим. Тоест – на милостта Божия…

Тая пролет боговете се смилиха над българина. За разлика от тях политици и старейшини отново ни дебнат на пътеката към извора – на нас, столичани, за 1 септември пак могат да ни стиснат гърлата. И си е така – ние сме си виновни, че це ли 40 години не е ремонтирана  водоснабдителната мрежа в милион и половинния град. Ние пак ще сме си виновни, че почнат ли да спират и пускат, ще гръмнат су ма ти тръби и водомери. Питат ли се обаче господа старейшините, като я спрат, ще могат ли после да я пуснат изобщо или София ще заприлича на мочурище.. Тогава душовете ни ще бъдат по улицитe – ама не отгоре, а отдоле. И ще си се къпем култово и масово милион и половинa души като индийците в река Ганг. А за пиене ще се редим на опашки…

Но кой ти гледа, че все пак сме хора и ни писна от всичко? Кой го е еня, че отнемането на водата е отнемане на човешки права. Да, на защитени от закона елементарни човешки права!

Важното е да седиш на кранчето. Да пускаш и да спираш: слънцето, въздуха и водата от онази крилата фраза на младия бог Димитров.

 

Момчил ПОПОВ,  Вестник „Български писател”,

бр. 9,  юли 1994 г.