Самопризнанията на Момчил Попов за „Ерос и Потури”

02.04.2008,  Интервю на Стоян ВЪЛЕВ  knigi-news.com

Момчил Попов (Георги Василев Попов) е роден на 25.05.1957 г. в София. Син, внук и правнук на артисти визионери, завършва средното си образование по дизайн и вътрешна архитектура в родния си град. Учи и фотография. Първите му публикации обаче го насочват към изкуството на словото. С променлив успех и не съвсем старателно завършва през 1985 г. ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”, специалност Българска филология. Шестицата от защита на дипломна работа в катедра “Съвременен български книжовен език” обаче и днес топли перото му. Университетът във Велико Търново е организатор и домакин на първата му самостоятелна фотоизложба (1981). Следващите две (1982 и 1986) са експонирани в София – Студентския дом на културата и Младежкия дом “Л. Димитрова” (днес зала “Оборище”). От 1982 г. се труди на журналистическото поприще: вестниците “Ехо”, “Свободен народ”, “Български писател”, “Денница”, списанията: “Планета Екоинфо”, “Гора”, “Туризъм и отдих”, “Еволюция”. Поради несходство с принципите и “креативността” на метода “соцреализъм” до 1989 г. белетристиката му рядко е усещала печатарско мастило. Не членува, а понякога и сам се отписва от художествено-творчески организации и съюзи. Автор е на пет книги: “Интимности в пейзажа” (1992, сборник разкази), “Копринената Мег” (1993, роман), “Танц с вятъра” (1994, сборник разкази), “Ерос и Потури” (1996; 2008, сатирична проза), “София – европейска дестинация. І част” (2006, на български и английски).

 

- Тази книга – „ЕРОС И ПОТУРИ Пътепис – помагало по полова просвета” издание на електронното издателство Литернет подкрепя тезата ми, че в България липсва свобода на книгоиздаването, че не се допуска съществуването на литературен пазар и всичко, което произтича от това – наличие на строго бдяща литературна полиция, по-строга от времето на социализма… Смея да считам че е така, тъй като книгата ви е издадена в електронен вариант, а не в хартиен…. Ако книгоиздателствата у нас се подчиняваха на пазарни принципи всяко едно от тях щеше да се бори да я издаде, това изискват правилата на пазарната икономика. Съгласен ли сте?

- Корицата на хартиения вариант на „Ерос и Потури” е показана още на индекс-страницата в Литернет. И такъв купон за премиерата й дръпна първият издател в бар „Кукарача”, че още през „далечната” 96-та трябваше „да търпим” радостта от изпълненията на живо на Теди Кацарова, БТР и целунатия от Бога и фенки Наско.
Що се касае до „литературна полиция”, то тезата Ви, г-н Вълев, струва ми се, леко е изместена във времето и пространството. Романът ми „Копринената Мег” може би през 80-те години на мин. век е попаднал в сферата на влияние на подобна институция. Защото освен категоричния отказ за публикация, след Десети ноември подочух туй-онуй за съдбата на ръкописа от приятели. Но си гледах досието преди време и мога да Ви уверя, че отговорът беше „чист като сълза” – тоест, нямаш досие…А съм си го виждал случайно в казармата. Така че, да са живи и здрави пещите в „Червена могила” край Радомир и ген.Семерджиев, които ни отърваха от нездравословни съмнения!

Разказите ми до 1989-та също не видяха събрано издание, а се промушваха тук-там, но пък в 50-80-100 хиляден тираж. Голяма гордост оттогава е разказът ми „Целувка под дъжда”, който след отпечатване във вестник „Народна младеж” видя 250 000 тираж ! Тези цифри ги помним само хората от бранша и ако ги съпоставим със сегашното състояние на нещата, звучат колосално. Наистина , с богатирски размери работеше комунистическата пропагандна машина! Е, успях да промуша някои мои изящни словесца и ги видяха сума ти очи…

Днес е друго. Плащаш, печаташ, състезаваш се. Ако някой ти има гарез, защитаваш се. Но за цензура?…Виж, вътрешна корпоративна цензура в мощните издателски тръстове е нещо нормално. Тя въвежда кода на времето, а когато е нужно, обединява племената в едно цяло. Откакто свят светува е така . Да си припомним димните сигнали между вождовете в Северна Америка, уеднаквения ритъм-код на там-тамите в джунглите, вестоносците-маратонци, точното място на възлите в съобщенията с въженца, придворните историци и глашатаи, летящите печатници на вестник „Правда” през Втората световна война – все кодове, които въвеждат ред в мравуняка-общество. А кодът на практика си е цензура… Но за литературния пазар, особено пък напоследък с космическия Интернет…Декламирай, колкото си щеш! Стига да има кой да те слуша.

- Всъщност, кой сте вие? Опитайте се да говорите само истината, доколкото това е възможно…

- Работи ли му поне сносно сивото вещество, човек цял живот си задава този въпрос. И пак по причина на химическите циркулации из себе си и съответствието им или не с желязната математика на Вселената, хомо сапиенсът доста често се съмнява може ли да се осмисли или напротив. За такива драматични моменти още в древността си е изобретил простичък, но страшен уред – огледалото.
В седми клас на съчинение по тази тема учителката по литература съвсем неочаквано за хилещата се аудитория ми заби шестица. Защото си признах писмено и публично, че съм начумерено хлапе с излишни килограми, което като се зърне в огледалото, предпочита да се шамароса…Сега, от „висотата на зрелостта”, мога да обобщя, че съм си същият хвалипръцко и бърборко. Също така, грубиян и невежа (от мъжки пол). Изискан ласкател и „вещ” познавач на непознаваемото – женската душа…Мързел и работохолик. Вицаджия и темерут. С две думи: типичен представител на зодия Близнаци.

- По моето скромно мнение, книгата ви „Ерос и Потури” е изключително забавно и развлекателно четиво, адресирано към максимално широк кръг читатели. Смея даже да твърдя, че една такава книга в коя да е „нормална” страна да се появи, би имала изключителен пазарен успех. Но у нас, уви, това няма да се случи. Според вас кои са причините?

- Драги г-н Вълев, хем ме хвалите, хем набързо анатемосахте моя малък „Ерос”?! Нищо, останаха „Потурите” и ще се хвана за тях. Помните ли с каква тържественост през 88-ма или 89-та отбелязахме раждането на 9-милионния българин в България? А последната официална статистика за българската ни държавка на Балканите е 7 милиона и 600 хиляди сънародници. Тоест, за последните 20 години тя е хлътнала с 1 милион и 400 хиляди души. При положение, че населението на планетата през 20.ти век и малко отгоре е скочило от 2 на 6 милиарда души…Та тези наши сънародници не са изчезнали и не са се видоизменили. Просто са разширили географията на понятието „у нас”. И тъй като от професионалните си задължения се налага да комуникират на съответния общоприет официален език, дават мило и драго да чуят или се порадват на красива българска реч.
Баща ми бе един от тях, но по-стара реколта: от ерата на Студената война, отличен с вимпел за качество „невъзвръщенец”. Та той ми казваше по-късно в писма, че дава какво ли не ,само и само да се насеца яко с истински български боб…Ама български, ама със запръжката и лютото чушле. С ясното съзнание за музикалните последствия от такъв патриотичен акт…Караше „Кадилак” с персонален номер, като само табелата е струвала колкото цялата ми панелка на изплащане. И предполагам, че го е джиткал само по неделните хора и седенки в Канада само за фукни. За делова дейност си имаше още два автомобила – отново символи на прословутата американска мечта. Нафукан, напраскан, успял… Но човечеца си мечтаеше да си говорим, псуваме, пеем и каквито се сещаш на български…Та българите, които сме много повече от 9 милиона по света, вече в информационния 21. век ще продължим да си общуваме по нашенски, както си знаем, но с наритани под одъра потурки.

- Не ви ли се струва, че едно състояние на тоталитаризъм в литературата след 1989-та се смени с друго, пак е същото, но само знакът е обратен? Сега вместо централен комитет надзирателските функции се изпълняват от фондацията, която, клонирана е навсякъде, където е нужно…

- За радост или за жалост, а може би за душевна хигиена не се меся в „съвременни” литературни кръгове, тенденции, процеси, фондации, -ации, -мации и галимации. Вярно е, че в средата на 90-те работих във вестника на Съюза на българските писатели. И го направих против финансовото състояние на семейството заради удоволствието и честта да работя лично за Живия литературен бог Хайтов. Благодаря на събратята му от Олимп, че и това ми се случи. Кратки, делови, буреносни са били докосванията ми до него в тези две-три години. И това ми стига. Те са си мои мигове мъдрост.

- Случи се така, че у нас еротична литература няма. На какво се дължи според вас този факт?

- Като няма българска, четете френска. Прекрасна е. И все пак за последните двайсетина години има наченки и у „наше село”. Тук проблемът е от доста сложно естетическо същество – мярката (отново: математиката, кода) между прекрасното и вулгарното. Ако някой „зрящ” редактор си направи труда да поотсее от периодиката, може и да се получи доста любопитно томче.

- Историята на социализма би могла да бъде разказана и като история на любовта, на секса… Вашата книга е един вдъхновяващ пример в това отношение, но тя ще бъде системно пренебрегвана от медиите, нали?

- Божа работа! Писането е подреждане на душата. Литературата е наслада. Имаш ли проблеми с малкото прозрачно човечище в себе си, което те напуска като си тръгнеш, сядаш , докато е време, да му се обясниш. Че после ще е късно…И какво правиш? Думите, буквите…Редиш, редиш…И ако ти е хубаво, примижаваш…Трябва да си подредиш кодовете, хайде на електронен език – да се ъпгрейднеш, за да продължиш да циркулираш…И ако и на прозрачното човече му е добре, и на опаковката му – сиреч на теб, ти олеква…Ако аурата на човечето ти е по-широка от обичайното, тя може да приюти и други. Преди десетина години, когато пак любезно се ъпгрейдвах, медиаторите на другите човечета не сметнаха, че моето е грозно. А и самият вие, г-н Вълев, като сайбия на литературна електронна медия, сте доволен от писмовните ми занимания…

- Днес налаганото от назначените и самоназначили се надзиратели в литературата отношение към мъртвеца – социализма е да бъде описван като тежка робия, в която са звънели окови и са трещяли изстрели. Ние сме почти връстници и знаем, че съвсем не беше така – имаше и смях, имаше и весели глупости, имаше и безгрижие, и ситост…Даже секс в твърде неумерени количества се практикуваше, почти като най-любим национален спорт, след съдбоносните увлечения по кражбите, разбира се…

- Социализмът в България си има периоди. Тъй като дружно сме му сърбали попарите, трябва да се съобразяваме с тях, за да сме точни. Първият период е Сталинският. Вождът на народите умира през 1953 г., но при нас, на Балканите, за е по-сигурно, го удължават до 1956 г. Тогава, през април, от прозорците на залата на улица
„Московска” повява Априлския повей на другаря Т.Ж.. За мен следващите 35 години на трона под петолъчката са разполовени на две от една чисто човешка драма: смъртта през 1981 г. на любимата му дъщеря Людмила. Да пази Бог всеки родител от такава участ! Та, от 1956 до 1981 – втори, а от 1981 до 1989 трети период на българския социализъм…Дали да не сложим и четвърти, а?
Като общество фазата от 80-те, по моему, се е определяла от умората и тихата мъка на изоставения от илюзиите баща на нацията. За нас, останалите 8 милиона негови „деца”, тя беше по-либерална и по-човешка от предишните две. Назад са мътните дни на нашите бащи. Веригите, изстрелите и робията, за която говорите, са характерни за първия период, който наистина е бил страшен…Белене, Куциян, Слънчев бряг но не на морето, а на скалите край Ловеч – ако не забравям вече, над 70 комунистически концлагера в привидно мирно време.

В годините на „новите хора” работих на две места, от които се опитвахме да разясняваме на „електората”, че по-хубаво и по-доходно от частната инициатива и предприемачество няма. Там съм се срещал с истински мъченици – легенди от комунизма. Политзатворници, стреляни по границата, емигранти, плувци с надуваеми дюшеци през Желязната завеса, бивши младежки опозиционни лидери, техни ятаци…Жестока действителност. Друг е въпросът, че още не сме разбрали достатъчно за тях. И не сме им отдали заслуженото…

В началото на 60-те под натиска на ЮНЕСКО Тодор Живков е принуден да закрие концлагерите, но ги заменя с принудителното мислене, което е характерно за втория период на социализма в България.
Между втория и третия са се скътали и нашите младежки години. Имаше си и „задължителна”, имаше си и „волна програма”. Като във фигурното пързаляне. Ако някои наблегнеха повече на „волната”, чак тогава биеха през пръстите (е, и през бъбреците).

- За състоянието на една нация можем да съдим по книжарниците. У нас те са сведени до символичен брой и по принцип пустеят, тогава?

- Извинете за волнодумството, но ще Ви перефразирам. За състоянието на една нация се съди първо по тоалетните помещения за хигиенизиране, облекчаване физиологическо и „пудрене на носове”. Тук, на Балканите, все още ги наричаме кенефи, нужници или клозети. Лек цивилизационен тласък са претърпяли използващите думичките „ве-це”, „двете нули” или „там, където царят ходи пеша”…
А за една книжарница понякога са нужни само два чисти джоба – тези от расото на Матей Преображенски – Миткалото. Или пък малко дюкянче до Шарен (Лъвов) мост, в близост до бъдещата бесилка на стопанина си хаджи Стоян Неделчов Табаков от Якоруда. Отишъл си е мърцина през 1877 г. за една песнопойка, габровска.

В най-наше време пък за една богата книжарница ти е достатъчен и един компютър с по-як хард-диск и жичка, забодена в космическия спътник. Това ти дава достъп до всички енциклопедии и университети в света, галерии и музеи и каквото ти хрумне.
Още в Библията е казано „Който чете, нека разбира!”. Ако не разбира, за какво му е книжарница ?

- Защо липсва диалог в съвременната литература?

- Защото заниманията с литература са своеобразна шаманска практика. Кой нормален шаман ще ръгне да споделя с конкуренцията как се левитира (лети), какво си говори с боговете и на какво точно обучава младата си асистентка в прабългарската юрта? Вместо да си полетят и да си се погмуркат взаимно, да вземе да й обяснява примерно, че юртата е сферичен модел на света?

- Защо българската литература се въздържа да пресъздава любовта, секса? При социализма това бе тема-табу – ясно, но сега?

- Може би я е срам.

- Съвременната българска проза ми напомня в отношението си към секса на префърцунена стара мома – за нея сексът е или драматично насилие (така най-често се описва от писателки университетски преподаватели), или извращение (както пък ни втълпява литературният плут, който издига в култ надничането в тоалетната, докато любимата е по голяма нужда…) Няма го човешкото отношение към любовта и секса – такова, каквото е в живота – весело, страдащо… Вярно е, че огромната част от назначените от фондацията писатели и поетки са или безполови същества, или фригидни дамички, или откровени хомосексуалисти… Не бих бил обективен, ако не спомена най-големият бисер на тъпоумието в поезията, изречен от поетката, който гласи „Защото изчука ме ти!”.

- Ох, много ме е гнус от обществени тоалетни. Имам малко изключение: в една американска такава насред Будапеща. Това преди двайсет години. Беше изправена гордо пред английското посолство там – експериментално, преди да влезе в масова употреба и беше изцяло електронизирана. Само срещу 1 форинт ! Чудо на техниката и космонавтиката…Сега се сещам, че трябваше да вмъкна и нея в „Ерос и Потури” за „пълнота на изследването”.

- Дали под названието „модернизъм” в съвременната българска литература не се крие просто бездарието?

- Моля, моля…Тук дълго бихме говорили на тема периодизация на българската литература. Аз приемам за съвременници-модернисти Кирил Христов, Димчо Дебелянов, Николай Лилиев, Пейо Яворов, Гео Милев, Никола Вапцаров, Христо Смирненски…Говорят ми на моя, съвременен български език и ме вълнуват. А не си го и представям, някой да ги назове „бездарници”.

- Какво се случва със съвременната българска литература, според вас?

- Чувал ли сте за това, че едно дете за да е здраво, трябва да му се позволява чат-пат да се налапа с микроби, да се повъргаля в калта или да понастине на снега? Така му заяква имунната система…

Българското демократично общество в момента е едно такова 5-6 годишно хлапе. Новата, откровена, ярка съвременна българска литература, за която работите и мечтаете в КНИГИ NEWS , е по-малката му сестричка. За съжаление, с ментални увреждания от комунизма.

Ами позволете на бебето ни – литература да си лапне тайничко някой и друг сопол, да си поскача в локвите или прахта, да почовърка хоросан от стената и да го оближе.
Така ще му укрепне кокаляка, ще стъпи по-бързо на крака и ще се затича с другите по-големи деца.

- Защо в съвременната българска литература липсва любовният роман, няма го любовният разказ, а любовната поезия е в тотален упадък?

- Пак въпрос на разбиране за периодите, обществата и техните песни. Говорите за последните 20 години свободия ? Ами болно общество – болни песни. Но ако леко мръднем компаса назад в 20. век, ще Ви посоча няколко абсолютни любовни бестселъри от български творци : „Крадецът на праскови” от Емилиян Станев, „Осъдени души” от Димитър Димов, „Козият рог” от Николай Хайтов, „Бариерата” от Павел Вежинов…Тук набързо ще спомена общият световен код на 20-ти век – киното. Породена и дооплодена от него – киното, бегло ще засегна и една от любимите си констатации. „Козият рог” на Н. Хайтов сюжетно не е разказ, а огромен огнедишащ роман – с много любови, а не една, в много измерения, а не само познатите три.. (Между другото, физиците и кибернетиците напоследък говорят за съществуването на 11 измерения над, около и във нашата Земя).

А любовната лирика трябва да може да се пее. Дамян Дамянов и Надежда Захариева в това отношение са супер! Той, горкият, на една от последните ни срещи през 90-те гордо посочи статуетката „Златния Орфей” и се похвали: „Връчиха ми я посмъртно!”. Това е. Пееше и пред смъртта и все още го пеят.

- Защо в съвременната българска литература бе издигнато в култ неумението да се разказват истории?

- Умението на разказвача идва свише, но не даром. Пак тема за цял учебник…Разказвачите на приказки хилядолетия са поддържали световния разум здрав и еластичен. Ако Вие, г-н Вълев, визирате общата сива пяна от песнопойци и разказвачи около социалистическите вождове в миналото, спомнете си „уменията” на другаря Т. Ж. да се шегува. Каквито майтапите на господаря, такива и смешките на придворните му шутове: груби, недодялани, кухи, с оцъклени от „радост” (до изпускане дори) очи.

- Какво не ви харесва в КНИГИ NEWS ?

- Че задавате болезнени въпроси за една отново прохождаща култура (литература). Но ми беше приятно, че ме разпознахте, запознахме се и си подесидентствахме електронно. Сега трябва да изкарам следобедната си дрямка, че от археологическия музей вече питат за бебешката ми снимка…

Бъдете здрав!

 

02.04.2008,  Интервю на Стоян ВЪЛЕВ