Нашият грях към младите

Мария Спасова

След „Интимности в  пейза­жа” (Издателство „Аридел”, С., 1992) Момчил Попов се представя с втората си книга „Копринената Мег”, която оп­равдава названието на пореди­цата на издателство „ПИК” – „Ръкопис от чекмеджето”. Ро­манът търси своя издател по­вече от десет години, защото препоръката на рецензентите е категорична: „Нуждае се от промяна на жизнените пози­ции и философия, вложени в него” (из една от рецензиите от 1982 г.).

Ако книгата беше създадена преди три десетилетия, без ко­лебания щяхме да я определим като творба на един от „сър­дитите млади”. Момчил По­пов обаче е от онова поколе­ние, което сега е на малко по­вече от трийсетте. Струваше ни се, че познаваме това поко­ление. Та нали ние го отгледахме и възпитахме! Да, поня­кога се показваха малко дръзки или изглеждаха странно, но безспорно бяха много способни! Знаехме ли какъв лабиринт неизброден е вътрешният свят на някои от тях? Знаехме ли колко въпроси без отговор крещяха в душите им? Знаехме ли за опита да спасят надеждите и мечтите си, погубвайки настоящето? Защо не прозряхме, че те живеят в мрачния тунел на едно безсмис­лено „днес” и не виждат светли­на на изхода му?

Не, няма оправдание за нас, които познавахме и други из­мерения за свободата на личността, когато трябва да отго­ворим на въпроса защо Мег, копринената Мег, си отиде от този живот почти дете.

В книгата има реални щри­хи от един реален провинциа­лен ВУЗ. Когато четем рома­на, с ужас откриваме, че инте­лигенцията, „възпроизвежда­ща” интелигенция, е неинтелигентна, че еснафщината, съче­тана с парвенющина, се е самоназовала „интелигенция”; че любовта, истинската, дълбока­та, у тези деца се прикрива с привиден цинизъм,  който разрушава границата между ДА-то и НЕ-то, между щастието и не­щастието, между смисъла и безсмислието и в крайна сметка ­ -  между живота и смъртта. Рецен­зентите обвиняваха автора, че е мелодраматичен. Ако самоиронията и болката на това поколе­ние е мелодрама, да, Момчил Попов е мелодраматичен. Но безспорно добри качества книга­та притежава: жив език (оня език на нашите деца, с който те не разговарят пред нас), изкусен ди­алог (така наистина само млади­те могат да говорят), психологи­зъм (знаем ли колко тънки пси­холози са децата и колко рано ни дискредитират и ни лепват ети­кета „лицемери”?) и най-важно­то: дълбока човечност и чувстви­телност.

Мег, копринената Мег, е на­шият грях към младите, които оставихме без мечти и надеж­ди. Те израснаха безверници и нещастни. Момчил Попов оба­че ни дава шанс: те умеят да прощават, ако ние се проме­ним.

 

Проф. д-р Мария Спасова,”Нови книги на издателство „ПИК”, Вестник „А.Б.В.”, бр.33, август 1993г.