Красивата илюзия, наречена живот

Слово на премиерата на “Копринената Мег” в салона на СБП, януари 1994

Любен Бумбалов

Нишката, която непрекъснато разплита и заплита Момчил Попов в своите книги, е една философска, психологическа, естетическа, морална нишка, свързана с въпроса:„Какво е човекът?”. Този въпрос го задава още героят в първия разказ на първата му книга. Един въпрос, който на пръв поглед звучи тривиално.Всеки един от нас, ако не всеки ден, то в определени случаи, се пита:”Какво сме в последна сметка ние? От какво сме направени, какво сме били, какво сме сега  в момента? Накъде пътуваме и действително пътуваме ли нанякъде?”.

Това, което вечер като си лягаме, винаги се изплъзва от нашето съзнание, защото съзнанието ни задържа само онова, което ни дава някаква опора и основание да мислим, че сме нещо. Че сме успели да спасим същината си и да я съхраним  за следващия ден. Което пък да бъде основание за предстоящото. Тоест, да се самозалъжем… Ето това, което не е лъжата, и лъжата, с която се крием и от другите, и от себе си, е дилемата, която непрекъснато занимава героите на Момчил Попов. Затова и те са толкова “елементарни”. Защото няма нищо по-елементарно от истината. Не само днес, но и винаги. Колкото и да ни убеждават философите, че истината е нещо сложно, тя е най-елементарното нещо в нашия живот.

От  друга страна, Момчил Попов ни показва  и нещото, от което ние непрекъснато се опитваме да избягаме, което е и цялата трагедия на Копринената Мег: че човек наистина иска да бъде излъган. Това е за­легнало в неговата природа и той наистина има нужда. И ако няма кой да го излъже, човек започва да търси вътре в себе си, прашинка по прашнка да събира една красива лъжа, която е искал да бъде…

Всеки литературен герой е силен само тогава, когато може да стигне до всеки един от нас. А всеки в собственото си съзнание е без­крайно различен от другия. Именно това е значителното, това е явле­нието на  романа ” Копринената Мег”: едно от малкото неща, които човек никога няма да приеме, е това , че той е като другите. Второто, не по-малко важно е, че всеки един от нас идва на този свят, без да го е пожелал. Но в момента на идването пред него вече са поставени условности, които трябва да изпълни. Бог ли ги е определил, съдбата ли, обществото ли – това няма абсолютно никакво значение. Смисълът е във факта, че той вече съществува, че човек е дошъл, за да направи нещо. Направянето на това нещо всъщност е откриването на истината за себе си . Онова,  което е философията на Меги , философията на Момчил и чрез тях двамата – философията на всеки един от нас.

Момчил Попов поставя един такъв филосовски проблем, който можем да срещнем в безкрайно много книги .Човекът е това, което е неговият живот, истината е това, което ние никога не сме могли и няма да пос­тигнем, миналото е това, което е неизживяното, сегашното е това, което ние мислим, че го живеем, а бъдещето е онова, което никога няма да постигнем. И именно там е истината. Заплитайки тези три посоки, търсейки в тях отговора на въпроса какво е човекът, Момчил чрез Меги стига до нещо, което тръгва от античността и минава през Флобер: “Мадам Бовари – това съм аз!”, за да стигне до една малка книжка -” Копринената Мег”. Стига до нещо, което наистина е най-важното: че ние сме толкова различни, колкото си приличаме.

Една такава книга като “Кадифяната Меги” (както я наричам аз) за мен, подчертавам още веднъж, е едно наистина интересно, няма да кажа изключително, но едно от малкото явления  в литературата ни днес.

Проф. д-р Любен Бумбалов, „Толкова различни ,колкото си приличаме” – из словото на литературната премиера на романа „Копринената Мег”, София,  Салон на СБП, януари 1994 г.