НА САМИЯ ВРЪХЧЕЦ НА ВИТОША С АЛЕКО, 1889 г.

По повод 100 години от гибелта на Щастливеца

Дълги години (по инерцията от скучновати делници) сред хората се беше загнездило мнението, че „Невероятно, но факт..”, тоест лятото на 1895 г., е датата на първата среща на Алеко Константинов с Черни връх. И малцина си бяха задавали въпроса: на риск, на лудост или на вяра (с горящи факли, знамена и между звуците на ловджийски рогове) са потеглили през нощта на 27 август 1895 г. тези 300 души към Витошкия първенец. Дали пък божем Щастливеца е бил чак такъв авантюрист или съвсем съзнателно, като познавач е отправил поканата за среща на върха?

Тази „драматична” загадка разплетохме 90 години след това, когато с активни туристи от дружество „Алеко Константинов” – София, поехме по дирите на най-първото, 5-дневно, съвсем рисковано и драматично пътешествие на Алеко до Черни връх 6 години по-рано, през лятото на 1889 Г.

Пешеходците – ентусиасти бяха открили забравен пътепис от 1907 г., където приятелят на Алеко Никола Тантилов разказва как пеша от Борисовата градина, през Кокаляне, Плана планина и Железница, „с оплезени езици” и руска военна карта „триверстовка” са изкатерили и разпознали за първи път Черни връх на Витоша. Датата – 14 юли (стар стил) 1889 г., финалът: с. Владая, успехът: за 1 ден пълен траверс от изток на запад на две планини – Плана и Витоша, сиреч „марш на скок” по почти олимпийско трасе, резултатът: треска и силна криза на Алеко във Владая… Но живи и неизядени от мечките…(прочетете)

Стана хубаво и романтично и нашето пътуване по дирите им през лятото на 1985 г. – и красоти, и разговори с местни хора, и фотографии, и зор, и публикация във вестник „Ехо” накрая. След нас минаха и разчистиха тук-таме трасето, заковаха табелки: „Първият маршрут на Алеко до Черни връх, 1889 г.”

Съдбовен знак е пожарът, бушувал из високопланинската част на Витоша на 11 май – точно в деня, когато отбелязахме век от гибелта на Алеко Константинов. Светът избра този ден чрез календара на ЮНЕСКО, за да спомене още веднъж през 1997-ма името на България.

Ще отшумят и изложбите, и честванията, и публикациите, свързани с годишнината. Но Алеко ние няма да забравим – хуманиста, патриота, природолюбителя, цивилизатора. Сто години продължаваме с неговите очи да се вглеждаме в онези черти от националния характер, които обрекоха народа ни на днешната мизерия и унижение. Защото от век насам всяка втора наша дума е „Не се прави на бай Ганьо!” или „Какви са тия щуротии – пак байганьовски работи”. А най-актуалното от седем години назад е: „На маймуни ни обърнахте, маскари!” – това последното, пак от политическото житие на бай Ганя.

Сто години след него продължаваме да откриваме и все повече да обичаме природата, която Господ щедро ни е дарил, а Алеко ни помогна да приближим до сърцата си: „Българино, пожелай ми живот и здраве, за да имам възможност да вдигна завесата, която разделя градския живот от омайните прелести на нашата дивна природа, и ти ще се влюбиш в тази природа, както никой юноша никоя не е любил”.

След паметния 27 август 1895 г. Алеко пише „Триста души на Черни връх”, а всеки българин помни началото на организирания туризъм у нас. Но преди това стои датата 11 май. На този празничен ден – Св.Св. Кирил и Методий, от 1890 г. в продължение на седем години приятелите на Щастливеца, нарекли се „Урвич клуб”, правят своите традиционни екскурзии до едноименната крепост, недалеч от София. Но на 11 май 1897 г. Алеко не отива с тях… „Урвич клуб” продължава да съществува и днес.

Преди дванадесет години участвах в експедиция за установяване и маркиране на пътя, по който Алеко Константинов за първи път – на 11 1оли 1889 г., е покорил Черни връх. Водехме се по данните от пътеписа на Никола Тантилов – приятел и спътник на Алеко. Трудно е да се предаде с думи гордостта ми на откривател, вълнението, че стъпвам едва ли не в следите от стъпките на Щастливеца деветдесет и пет години по-късно. А из тревите на Железница ми се усмихваха с небесносиньото си и тъй любимите му незабравки…

Но да си призная, поради старанието да не сгреша нещо, това че ходихме 3-4 пъти по трасето ли, огромният ми респект пред блясъка на Алековото слово ли, ама тая моя газетарска публикация ми дращи още оттогава. Даже ми се струва, че дрънчи като празна консервена кутия, закачена за пешовете на първите покорители… (Въпреки че след 90 години забрава може да се каже, че и ние бяхме първи).

„Пътеописанието” на Никола Тантилов, публикувано през 1907 г. във Възпоменателен туристически лист.

Георги- Момчил ПОПОВ, Сп. „Гора”,  1997 г.