МОРСКИЯТ ГУРБЕТ НА ПРИНЦА НА ГИПСА

 

Или какво търси дядо ми Дечо на покрива на Търговската камара в Бургас

Твърде странен и романтичен начин за продължаване на семейния бизнес избира дядо Дечо през 1921 година. Тогава баща му – Гаврил Деспотов, моден, търсен, успял гипсов декоратор от столицата,  връчва  кесия с жълтици на най-големия си (вече 21-годишен) син и го изпраща да учи скулптура в Париж. Естествено, за фамилната фирма това е продължение на занаята и традицията, престиж и реклама… Случва се обаче така, че ден-два след заминаването на „студентите”  бащата-инвеститор трябва спешно да хване влака и да ги гони до…Истамбул. Не успява… Зрелият мустакат господин може да се люти единствено на приключенските романчета – бъдещите  визионери (Дечо и приятелят му Левко) са отплавали за…Мароко. Не като студенти, а като войници -доброволци във Френския чуждестранен легион.

В семейния албум пазя три фотографии от този период: първата – като горд „лежионер” с надписи на френски на гърба, а другите две – от военната болница в Маракеш… Мили родители, това е бившият дворец на султана, това е доктор еди кой си, онова са милосердните сестри и прочие… Хеле, отървава се нашият „лежионер” – уволняват го от Чуждестранния легион и обратно в къщи. В София. Никакъв Париж! Скулптури и декорации по строежите в София  колкото щеш … А за да е още по-убедителен, през следващата 1923 г. прадядо Гаврил задомява същия този си син за красивата 16-годишна Надка Дунгарова.

Елипсовидната фамилна снимка е позакъснялата сватбена на Деспот и Надежда Деспотови и е датирана 6 юли 1924 г.- седем месеца след щастливото събитие. Седналият отпред с белия костюм и мустаци е прадядо Гаврил Деспотов Зафиров, родом от град Дебър – Македония (1875-1938). Прави зад свекър, свекърва (Зора Млъчкова от Копривщица,1878-1948) и снаха са тримата сина и дъщеря.

Представителите на занаята-изкуство  гипсова декорация на този групов портрет са дядо Дечо (Деспот Деспотов) – изправен най-вдясно  зад булката, старейшината на фамилията и най-малкият син чичо Кольо (Никола Деспотов – правото стригано момче най-вляво).

За да стигнем до снимките от Бургас, които са от 1928 г., първо трябва да се поразходим из историята, географията и културата на нашето горещо балканско кътче.

Родоначалникът на съвременната фамилия – прадядо Гаврил, пристига в София още като юноша, през 1886 г. Бяга от родния си Дебър към свободна България не по икономически, а по патриотично-емоционални причини. Двама са с другар, пътуват пеша, участвали са в някакъв местен конфликт с турската власт и ги издирват .Сигурно им е било напечено, защото по път в една църква рязват китките с джобните ножчета, смесват кръвта си и се кълнат във вярност до гроб като кръвни братя. Днес пазим и снимката-възстановка на дядо Гаве като четник (модна практика в България след Освобождението) – препасан с патрондашите, погледа, пушката, народната носия – всичко…

София по това време е с около 30- хилядно население, столица на България само от няколко години (от 1879 г.) – кална, тъмна, кирпичена и потайна. Доскоро са се изпълнявали публични смъртни присъди в краищата на града –на Шарен (Лъвов) мост, на изхода за село Подуене (Паметника „Левски”), до каменния мост над Перловска река към Лозенец и Самоков ( пред стадион „Левски”)… Но сега София вече е свободна. И държавата е решила да я превърне в истинска европейска столица. За целта периодично се обявяват международни архитектурни конкурси, канят се лично известни инженери, озеленители, скулптори, майстори, художници, музиканти…

Новопристигналият Гаврил Зафиров от Дебър си намира работа като чирак при италиански майстор – гипсов декоратор. Това е съвсем ново за архитектурната традиция тук. Анализирайки ситуацията, изборът и приемането на дядо Гаврил в тези среди съвсем не е случаен. Той пристига от Дебър – един от четирите иконописни и резбарски средища-школи на Възрожденска България  ( Тревненска, Самоковска, Рилска, Дебърска). Съвсем очевидно (от гипсовите творения, които е оставил и днес красят София), че Гаврил Зафиров от Дебър е не само създател, а и продължител на фамилна традиция. Ако не умее да пипа сръчно, той би се провалил още на изпита за чирак пред италианския майстор… Но дядо Гаве добре върти ланцетката, старае се, има много работа и нещата потръгват. След време чужденецът си заминава и Гаврил Деспотов вече е майстор със самостоятелни поръчки.

В този период се строят сериозни и красиви обществени сгради, в изграждането на които участва фамилия Деспотови. Представям съвсем накратко:

Народното събрание – първи строеж (1884 г.) по проект на виенчанина от български произход арх. К.Йованович и две разширения от 1890 и 1928 г. – пак от виенчанин, Фр.Грюнангер;

Военният клуб (1895-1900) – по проект на чеха инж.А.Колар ;

Царският дворец – бившият конак е преустроен в ренесансова сграда (1880-1882 г.) по проект на Рупелмайер.След коронясването на княз Фердинанд сградата се разширява и преустройва (1886 г.) ;

Сградата на Българската академия на науките (1892 г.) по проект на арх.Майер, преустройвана през 1926 г. по планове на С.Овчаров и И.Йорданов…Новобогаташи, политици, фабриканти, търговци също строят великолепни къщи, които искат да са украсени по европейски тертип. Така през годините фамилия Деспотови се налага като „кралска” за гипсовата декорация (може би заради това , че на няколко пъти са работили в Двореца).

Какво става с нашия герой дядо Дечо? След сватбата си (1923 г.), та чак до смъртта на прадядо Гаврил (1938 г.) синът поема самостоятелни поръчки. Кралят на гипса си е крал, ама и принцът си го бива! Прави и „гастроли”- гурбети из страната. Така лично негово дело (естествено – и на бригадата му) от този период са интериорите на банки в Лом, Плевен и Пловдив, разкошната гипсова украса на же-пе гарата в Русе…

Стигнахме и до Търговската камара в Бургас… ”Декември 1928 г., поздрави от хубавото Черноморие…Дечо” – толкоз. Повече от 35 години пазя тези албуми, явно сега им е дошло времето. Като ги увеличих на екран, излязоха някои „интелектуални” закачки. Снимката на покрива на Търговската камара явно е правена в някоя от почивките (защото работата им е вътре и долу, а не горе). Правият вдясно с бялата престилка е дядо Дечо, тогава 28-годишен. Здраво е стиснал каменния жезъл на госпожа богинята, тоест: това съм аз – Принцът на гипса! И затова съм най-отгоре (ама че мога да се хлъзна и да стана на кюфте – карай, майтапът е важен!). При увеличение на снимката в лодката под надписа „Бургас” на носа й с по-малки букви е изписано „строеж” – явно служебен транспорт при добра организация…

Закачката с бюста на  Фердинанд І на Варненското пристанище е още по-тънка. Фотографията е правена 10 години след абдикацията на монарха. При вида на гордо гледащия на изток цар командированата столична бохема дружно се е изсмяла: „Я, тоя защо гледа на изток?!”. И на снимката е запечатан отговорът (в сочещият с пръст колега на дядо Дечо): „А-а, на запад избяга, на запад…”.

Пояснявам  „столична бохема” само с един ред : софийската компания на дядо Дечо в кафене „България” е включвала Дечко Узунов, Владимир Димитров – Майстора, Павлето, Андрей Николов – все лични фигури от клюкарските колони.

След бомбандировките над София през януари и март 1944 г. Деспот Деспотов работи по възстановяването на пострадалите сгради на Военния клуб, Царския дворец, Народното събрание – фамилната марка Деспотови е зачетена и от новите стопани.

Последният голям обект, който работи заедно с по-малкия си брат Никола, е възстановяването на гипсовата украса на Съдебната палата в София, също пострадала от бомбандировките.

Принцът, а след 1938-ма крал на гипса Деспот Деспотов почина  внезапно през есента на 1962 г. Тогава бях едва 5-годишен. Помня изпращането, помня и някои общи шеги и золуми с дядо ми Дечо, но повечето, което споделих, знам от баба Надка и майка. Сега, когато внимателно „разбутвам” албумите им да ги репродуцирам, разбирам, че крият още ред интересни неща.

Георги-Момчил Попов, „Морският гурбет на Принца на гипса”, вестник „Черноморски фар”, Бургас, 19.11.2007 г.