Дървото за суджуци

На селската ни къща имахме съседи с две щерки – даскалици от Ловеч.  Въобще, цялата махала я наричаха “Даскалската”, защото повечето хора там бяха с висше образование, респ. – даскали. Седим си ние повече в двора, не ходим много- много на седенките по пейките, това началото на 90-те. От земеделие разбираме колкото художник от коза: ако тръгне да я дои, ще посегне към рогата, а не към вимето… Да де…Ама само натуралният пръч и дявола май имаха рога?! А и не рядко им се чудехме какво пък чак толкова е смешно в раздумката им… Та предимно въздух, звезди и широко сърце. Далеч от столицата.

И един ден нещо отпред на улицата чеша тревата ли, нещо си там. И по-голямата щерка иде от магазина долу до моста, ходила за хляб. Дяволито пита:
– Абе, вие само в двора си стоите. Да не криете нещо, а?

В този съдбовен зелен миг в БГ-фолклора изгря чисто нов мит! Маестро Попов -  Олд Сиирджи, се наведе и заговорнически  осведоми съседката:
– Машке, Пашке, – или не се сещам вече,- само на тебе ще кажа…

Тя наостри уши- а така-а-а-а-а! Пипнах ги!

А загладеният тарикат от владайските павета й прошушна, оглеждайки се:
– Насадил съм дърво за суджуци и го пазя! За да върже и роди, не трябва да го гледат много хора… Да не го урочасат! Затова си трай!…

- Не думай, бре!…. О-о-о, ама вярно ли?!… Какво-о-о-о?!
– Насадил съм дърво за суджуци… И си го пазя!

На женицата й трябваха три- четири бои на лицето, докато зацепи и почне да се хили… После пребледня и се засрами. И повече никога не попита какво си правим в нашия двор така „самосиндикално”…

Докато отрасне детето, ходехме често. По един, два пъти на месец. Сто и петдесет километра натам, 150 километра обратно до София. Нали затова я и купихме тая зелена стара къща – да расте волно, далеч от прахоляците. Ходехме за мента и къпини край барата, варяхме сладка и компоти, ремонти. Абе, нещо си правехме на село… Но през 1995-та щерката тръгна на училище, следната зима ни удари втората голяма криза… Опитаха се да ми обяснят, че 8 долара месечна заплата е нормално нещо… И пътуванията намаляха, по някое време секнаха съвсем. Приятели наблизо наглеждаха срутеното ни зелено щастие да не рухне съвсем. Ако някой имаше път натам, минаваше, но толкоз…

Докато през май през 2011-та сериозно се наканихме и посетихме необитаемата си къща – там в Предбалкана, на северната страна на Стара планина. Заварихме тих “Магарешки рай”… На пустата улица от моста до началото на гората, именувана преди 20 години «Даскалската махала» под слънцето заварихме само магарицата Дида. След малко- и тържествена среща с нейната храбра и усмихната стопанка, леля Дона. С този «екипаж»  като дете щерката взе първите уроци по кормуване… Естествено на каручка, като пилот  в “родео” за бране на джанки и диви круши из шубраци и храсталаци… От 50 души в махалата в началото на 90-те сега са останали да живеят само петима «зрелостници»! От третата възраст… Внуци, деца, братовчеди – кой по Италия, кой по София, кой по Канада, кой на майната си… Разгром! Като след неутронна бомба… Та така…

И днес трима провалени, изгонени от хората премиер- министри ми предлагат да мисля за техните дървета със суджуци. / Номера 4,5,6… се крият на сянка/ Само че техните дървета родиха и вързаха фабрики, електроцентрали, жилищни кооперации, банки, хотели, спа-комплекси, курорти, сюрии от лапачи, милиони в сиви куфари… Да са живи и здрави! И те, и крилатият им девиз: «Каквото можахме дадохме – пихме и ядохме!»… Докато моето дърво със суджуци остана само във въображението ми.

Дори напоследък се питам, дали е било така, дали съм живял последните вече 25 години, или само е било сън. Аз ли съм бил тоя? Бил ли съм човек или винаги съм си бил оптимист- прогресиращ клошар? Ако не бяха снимките и рухналата ни зеленясала къща, щях да повярвам на приятелите си. Които въобще не ми вярват.

Момчил ПОПОВ
11 Май 2013