Два и осемнайсет

Разказ от Момчил Попов

Газя във високи цветя. Слънцето е силно, но съм вдигнала косите си с връвчица, да не ми е задуха. Роклята ми е широка, бяла и прозрачна. Но не усещам слънцето с кожата си, а някаква топлина, бликаща ниско в мене и преливаща на тласъци в гърдите, ме кара да се задъхвам. Леко ми е сред тия цветя. Може би не стъпвам, а съм една отскубнала се из корен и побягнала маргарита или някакво розово цвете, или синьо… Дъщеря ми също е в бяло, а Владо седи на дърво ли, на някаква височина ли… Не ни поглежда с Лилето. По едно време размахва ръце, превръща се в орел и…

- Ва-а-анче-е!

Писъкът на орела ли е това?

- Ванче, ма, айде ме погледни. Мъничко. С едното оче…

А, моят левент-орел се е прибрал. Най-после! Си¬гурно е огладнял и с плавни лупинги се е устремил към къщи. Кукнал е на  леглото ми и е разперил крила. Колко ли е часът?

- Колко е часът, Владо?

Виждам го в тъмното как надига рижав мустак:

- Е-е, не почвай пак де!

- И все пак?!

- Два.

- Гладен ли си?

- Не.

- Пил ли си?

- Не.

- А какво искаш?

- Да си поговорим…

- Ти си луд! Ще събудим Лилето.

- Няма, ние тихичко.

Сядам в леглото и го придърпвам към мене. Роша твърдите му коси. Опитвам се да го целуна.

- Не, недей, Ванче. Скапан съм от умора.

- Е хайде де, лягай до мен! Какво чакаш?

Хваща ме с коравите си длани над лактите като да ми съобщава нещо много важно, а от устата му се прокрадва:

- Ще направиш ли кафе?

- Сега?! В два през нощта!

- Да.

- Хубаво. Да идем в кухнята.

Какво ли му е дошло на ум? Сигурно е много важно. Намятам пеньоара и се навеждам над леглото на Лилето. Спи си детето. Тихо и спокойно. Добре, че се е метнало на баща си. Владо влезе ли да се къпе, го намирам  заспал  във  ваната. Ей така – с глава на едната ръка. Неподвижен като кукла. Добре че ваната ни е  седяща, иначе ще се удави някой ден. Усмихвам се към него:

- Гледаш ме като премръзнала гугутка. – Владо се е свил на една табуретка в кухнята и мига сънливо от силната светлина. – Къде странства тази вечер, пътуващи рицарю?

- На работа. Връзвах един бойлер.

- И как не се почерпихте.

- Избягах.

Мъжът ми се навежда към чантата си с инструмен¬ти, подпряна на хладилника.  Вади бутилка коняк.

- Заработих. Ще си капнем  в кафето…

Запалила съм цигара. Седя срещу него на масата и го оглеждам. Дали ме лъже? Не е пийнал, както обикно¬вено след частна работа, не заеква гузно, но пък да се прибере толкова късно…

- Пак ли отказа парите?

- Ето коняка. Уън ботъл! Малко ли е?

- Не. А в кого работи?

- В Метови. Нали им дадоха апартамент, та нямат още топла  вода. С бебе и без топла вода е трудно, знаеш. Затова – бойлер.

Кафето вече съска в джезвето. Ставам да го наглеждам.

- Абе, Владе, като ме лъжеш, поне го измисляй като хората! И не ме буди посред нощ. Хвърляй се в леглото и умирай. А сега…

- Ама, Ванче…

- … сега съм кисела и пак ще се скараме… Ето ти кафето.

Мъжът ми не е красавец. Дребничък, русоляв, с риж щръкнал мустак. Дори е леко по-нисък от мене. Но пък за сметка на това има здрави красиви ръце. Като те хване с тия железни лапи, и ти се допява от кеф. А когато се мие, можеш да учиш по него анатомия – всяко мускулче е издърнано и… и вързано точно където трябва. Очите също са му красиви – сини, оградени с малко по-тъмно. Говори бавно със замисляне и лека крива усмивчица. Особено като е пред жена.

-… Методи не е женен. Откъде бебе у тях? Пък и бойлер, пък и моят красавец да го монтира…

Владо е техник по парните  инсталации. Работи трудна рабога – с желязо. Много е зает и вади добри пари. Малко ме послъгва, ама си го обичам.

- На сестра му е. Тя нали се ожени миналата есен. И сега – бебето…
Седнала съм вече на масата, пощипвам някоя и друга трошичка по покривката, останала от  вечеря.. Срьбвам си кафе с коняче.

- Е добре, това бебе ли беше най-важното нещо на света, което не търпи отлагане, и трябва да ме вдигнеш от леглото посред нощите?! В два, вече два и осемнайсет. А?

Владимир въздъхна:

- Да.

Тоя човек съвсем е превъртял от работа! Клима  като  мисирка на табуретката, а иска да си приказваме. Добре де – аз не съм на работа утре, гледам си детето, ама ти, Владе, зор ще видиш с тия железа.

Запалих втора цигара. Подадох и на него.

- Владе, ти ми приличаш в момента на Червената шапчица. Срещнала вълка в гората и му казала: “Ако ще ме ядеш, Вълчо, по-бавно ме дъвчи, че много сладко умирам”.

Опитах се да го развеселя, а той се смръщи още повече:

- Аз сериозно ти говоря, а ти…

- Добре де, какво стана толкова? Нищо не си казал още.

- Ами от тебе дума не мога да кажа.

- Давай, мъжо!

Той се вгледа в ръцете си на масата. Пусти му Владко, какъв ми е сладур! Мърда нос  като ученик пред черната дъска. Как да му се скара човек?

- Отидох в Метови. Той още на спирката на тролея ме чакаше. Баня като баня. Още на панел. Бях му казал предварително какво трябва – половин цол тръби, бойлерът да е качен на стената и под крана на душа да е копнал за тръбите. Обикновено мене ме чакат за тая работа – не разбирали, не можели, а той – всичко тип-топ. Щастлив, доволен, че е дошъл майсторът.

Трябваше да монтирам някъде менгеменцето, че да мога да навъртя с флашката резбите. Нова къща – няма къде. А Мето въртя, сука и донесе един стол. Дървен, не толко стар. Кови, вика, тука. Как така бе, нов стол, здрав! Смее се: на племенника и сестра ми да е добре, майната му на стола. С такива пирони го натряска, че ми дожаля.

Почнахме работа. Помага момчето. Топла  вода ще имат. Грешка няма! Но все нещо се озърта. Неспокоен. Питам то – трае си. Най-накрая си каза: имал работа нещо и трябвало да излезе за час-два. Викам му, излез и се върни, аз мога и сам. Не, вика, чакам зетя да дойде да ме смени. Не може то така… – Зет му какво представлява? Не го познавам.

- И той бачкаторче като мене. Стругар… Ей го, оня си идва. Мето се израдва. Отиде в кухнята. Вратата на банята отворена и се чува. Поговориха си малко, че като се разкрещяха. Ужас! Като селски невестарки. Оня не му бил длъжен да му работи на апартамента. Абе. Как така, бе човек, нали и ти живееш тука?! Нали за бебето! Няма такова нещо. Ние след година излизаме, да ти аргатувам  няма да я бъде. Скапан съм от работа, лягам си. Абе, как така бе, нали и вие ще се къпете бе, ти, сестра ми… Аз, вика, си имам баня в завода. Всеки ден след работа се къпя.
Каквито са  яки и двамата, ако се бяха омешали, перушина щеше да хвърчи. Оня инат – не и не! Добре че Методи културно момче, дръпна се и тихо му цеди. Да знаеш, вика, ние с Владо ще направим банята, ама ти няма да стъпиш в нея! Видя ли те вътре, мисли му… Спогодиха се и оня се катурна да спи.

- Не ти завиждам. Владе. Ти затова си се ококорил сега.

- А мене ми неудобно-о. Не смея да завъртя флашката, че ще изскърца. Дойде момчето при мен червено като рак. Викам му, излизай, аз ще карам сам… Явно, много е бил на зор, защото се съгласи. Пък и не сме много близки, знаеш. После се върна и чак досега… Не му исках парите. Даваше ми триста лева. Халал ти вяра! Те ми отровиха душата. Особено оня… – Вярно, голям тулуп.

-  Бива ли такова нещо?! Абсолютен пас! Та нали е за жена му, за детето, ако щеш – за бабата… Гледаш ги културни хора, а те зверове… Ванче, ние добре ли си живеем?…

Очите на моя съпруг са станали сиви. Шарят ту по лицето, ту по ръцете ми, плъзват се по дима на цигарата.

- Е, колкото можем, караме я някак, Владе. А, всичко ни е бомба! Какво ни е? Ти как мислиш?

- Чудя се, Ванче. И ние се джанкаме, ама дотам не сме опирали. Да се дърпаме от мързел…

- Доброто ми уморено момче! Разбира се, Владе. Остави ги хората да си се зъбят. Колко ли стана. И-и, хайде да лягаме.

Виждам го – едва гледа вече. Надигна се от масата със сумтене и пое към вратата. Но спря.

- Знаеш ли, Ванче, той не ме пускаше без нищо. На вратата вече ми напъха в ръцете тая бутилка. Не бил  черпил за племенник. Не можах да откажа. Взех я. Мислех да си пийна в парка…

- Ама ти да не си бил на разходка досега?

- Да.

- С чантата с инструментите?!

- Да.

- И какво?

- Седнах на една пейка. Но не я отворих. Реших да си пийнем  двамата… Хайде, лека…

Отиде в спалнята. Аз останах над чашата с коняк.
Понякога ми се струва, че живея три пъти: в съня, във въображението си и в действителността. Последната малко не ми е ясна.

 

Момчил Попов, „Два и осемнайсет”, из сборника разкази „Танц с вятъра”, ИК „FUMI PRESS”, София, 1994