Програма с конче

Разказ от Момчил Попов

Тогава жената  като се запъна. Не, та не – в Хореогра­фското. Чакай, и снимка ще ти покажа… Ето я – нема грешка! Ей го и детето. То вече цяла мома стана. На кого се метна, не знам.

Е, дадохме го. Изучи се, стана балерина. Тръгна на работа. Мене ме знаеш – двайсе години съм  на тоя нож. Не стига това, ами имаше по едно време, та работех и на две смени. От шест сабахлем, та чак до десет през нощта. Рекат ли жената или детето, че нещо им трябва, да се намират пари у дома… Тука режа  листове хартия сутрин, а следобед кълцам якички в завода за ризи. Е я марката отзад на яката. Видиш ли? Грешка нема – всичко за износ.

Та  разправях  ти за детето де… Нали  все зает,  все бързам  вечер да си легна, а като съм втора, то вече легнало и много малко така контактувам. Жената се разправя с нея по женски.

Искам да ти кажа, че не се имаме много с щерката. Не, не е баш така… Тя  нали е момиче, пък и учена  вече, нея  ли е срам да си приказваме, мене ли (мене хич ме няма в приказките), май мене ме е по-срам, ама… Нищо де. Чакай сега кво става.

Първо Милка беше разпределена  в “Арабеск”. Жената много се фукаше с това, защото само най-уфатните ги взимали там. Какво стана, преразпределиха я  в Музикалния театър. Там па места немало, нам кво. Накрая в друг един театър, а още по-накрая – в едно заведение с програ­ма, та тя в балета. Хубаво! Мене ми малко чоглаво, че не се уреди детето, ама като си нямам някой познат. Ако е за пари, ще дам, имам, ама де да знам къде.

Дума не обелих на жената по тоя въпрос, тя – също.

Детето почна работа… То каква ти работа?! Тръгне в единайсе,  в един,  един и нещо се връща. Ще кажеш: егати работата – два часа и нещо! Два часа, ама това е  все през нощта и все с такси ходи и се връща, да не я  закачи някой по нощите. То половината й заплата за такси отива, нали нощна тарифа, та  двойно.

Викам на жената: “Станке, дай да видим  каква му е работата на нашто дете. Все ми се чини, че не е на добре”, а тя си мълчи. Така – ден, два, месец, три…

Докато вчера, снощи де, вече не утраях: “Жена, обли­чай се, отиваме на  гости”. Тя се запъна  пак, но аз бях настоятелен и склони. Натъкми се тя  в роклята за излиза­не, сложи червило, гердан и все подпитва у кого ще ходим. Аз обличам  костюма и й викам: “В баджанака”.

Тя много обича да ходим  в тях, ама нали пусто от работа не можеш вдигна глава, та не бяхме се виждачи отдавна. Много се зарадва Станка.

Отидохме, поседяхме у баджанака и си тръгнахме. Аз пийнал ужким, викам: “Жена, ще те водя на бар да си довършим  вечерта”…

Ти ходил ли си на бар?… Абе може и да е срамно, ама четиресе и кусур години станах, а още не бях стъпвал  в таково заведение. Не е за мене такива работи. Не, не че не обичам веселата част, в махленското кръчме се отбивам понякога, ама… Коя ли? Бирария “Ракета” й викат, в Орландовци, там около нас. А, а тая … Малко преди прелеза ще дойде. Чакай де, чакай да ти разправям нататък, все ме прекъсваш.

Тя жената  знае: като пийна, хатъра ми  на две да не троши. Иначе не съм свадлив… Съгласи се. Но като спрях таксито пред бара, дето е Милка, взе, та пребледня. Герги, вика, какво си намислил? Викам, жена, нали отиваме на бар. А тя: Герги, вика, недей тука, ще смущаваме работата на детето. Аз се правя на ударен: “А, Милчето тука ли работи? Грешка нема, тука сме. Тамън  ще видим каква й е работата. Слизай!”.

На два-три пъти я връщах пред  входа, беше си все затръгвала. Ама аз яко и докрай – не, та не, ще влезеш…

Взеха ни по двеста лева на калпак, само за да  влезем. Приплака ми се, честно ти казвам. После ни пуснаха по едни стълби надолу между стари лампи по стените. Долу – гардероб за палтата, ама доде разберем, че е гардероб… Една женска  седнала  пак зад  някакво такова старо бюро и се усмихва. Отде да разбера, че е гардероберка?! То дрехите били зад една врата, та да не грозят около нея.

Това  добре, ами сега  накъде? Ни врата, ни нищо. Само две тоалетни насреща, нищо друго. Бутнахме се с жената, та изкарахме по един клозет, да не се изложим пред оная на гардероба. Излизаме и се въртиме пред огледаното, ужким се оправяме. Добре че дойдоха някакви млади, та ние по тях. То било както са  вратите насреща, та на тая стена до стълбите. Врата, ама една такава по-широка… Как да разбереш, че е врата бе, джанъм, то рисунка на стената – змей, и дръжката хич не се вижда.

Хеле, намъкнахме се и ние. Като тия, електрическите тенджери, такава формата вътре. Ниско, с колони и  тъмно. Само тук-таме блещука по нещо. Да  не се утрепеш, докато седнеш на масата. Тоя с фрака, келнера, му казах да ни сложи на предна маса, че сме дошли специално за прог­рамата.

Както седнах, така и разлях  две  кила  ракия  по панталона си. Не те лъжа! Толко пари разлях, не толко кила. Ама аз ербап – уиски ще пия като големец. Донесоха  го в една тънка висока чаша. Сто грама – колкото две кила ракия от мага­зина. И аз го льоснах… Нали тъмно, пък и пийнал – бам, чашата в скута. Силно питие, брей, припари ми  на  ашиците чак. Добре че хванах чашата, иначе още кило отишло.

Нищо де. Искам за програмата да ти кажа.

Първо се показа един, та загаси музиката по магнето­фона. Отраяхме се и зачакахме. Другите – също. Те ти ги -излизат чалгаджиите в бели ризи и в бели гащи, панталони де. А един, май саксифона дето е, ме попиля от смях. Отгоре му окапало темето, та  лъщи  в тъмното, а отдолу  си  пуснал брада – една щръкнала и само по ченето, не цяла. Същи пират като по картинките, дето само си е свалил черната превръзка от окото… Надува бузите и саксифона, та пушек се дига.

После от вратата до барчето се показа една с черна рокля  на блескуни. Викам си: е, почна програмата! И тя наистина съобщи: “Добър вечер, добре дошли, програма­та започва”. Ама една  дърта, проскубана, почнала да тлъстее и боботи в микрофона  като шеста машина, кога й спре  въздухът.

Карай, викам си, тая не влиза  в програмата.

Изкараха за начало един цирков номер. Оная, преди да излезат, кресна в микрофона: “Интернационално дуо…” еди кое си. Аз не огрях  веднага, та си питах  Станка. Тя се сетила – единия  бил чужденец. Мале, чак сега забелязах жената как седи. Сложила си ръцете в скута, изправила се каго за снимка и не мърда. Очите й токави…

Номерът беше от тия,  дето се качват на маса и стоят на една ръка, на две ръце, после забучат кокилки в масата и пак се чекнат. Такова де, не е много интересно. Само така интернационатната ми хвана окото – ячка една, ама хубава и само по гащи и сутиен.

После двама, пак мъж и жена, пяха ковбойски песни като тия по филмите. И целите си облечени така: с ресните му, с капите му, с ботушите… Грешка нема! Само дето женчето малко не ми уйдиса. Абе облекло си се като ковбой бе, моме, хубаво. Ами защо си съблякло само кълките, а? Па ги клати начи едно съблазнително… Тя си го получи де. Един от кьошетата, сигурно пиян да е бил, изскочи от тъмното, та  право при нея…

То нали всичко на едно място – и програмата, и гостите, та помислих, че оня отива до клозета и само минава през светлото. А оня – хоп! и за ръката. Нея  де…Нещо заобяснява, но изфърча за секунди обратно. Един от тия с черните фракове, ама огромен ти казвам, го фана за ръката и айде обратно в тъмното. Той сигурно седи да ги пази артистите. Ама така е, оная като си заголила само кълките! Премига, премига, ама продължи песента, без да прекъсва.

След тия излезе и детето… Ох, срам ме е да ти кажа как го видех… Сърцето ми плаче, братче, като си спомня. Голо-голеничко! Само с едни тесни лъскави гащички и такова горно. Толко голо само като бебе съм го виждал, честна дума!

Аз не го познах отпърво. Оная дъртата пак изкрещя нещо в микрофона, дето не го разбрах (те си имат някакъв техен си, чалгаджийски език, майната им!), и излезе балетът. Едно момче и две момичета. Момчето голо до кръста и босо, а момичетата – както ти казах. В сандалки с висок ток и издокарани като конете в цирка: с една пухкава висока метличка на главата, а на задничетата също таки­ва, ама дълги и висят.

Се съм мислил, че ще е нещо такова, се ме човъркаше нещо преди, ама чак па толко не бях очаквал. И си викам, че съм сънувал снощи, ама и Станка беше, а и двамата да сме сънували едно и също, не е…

То по нея разбрах снощи, че едното конче е детето. Нали бех пийнал, па и онова там с перушини, лицето му нагвацано с червила, бои, боклуци… Станка само си стисна  в шепи устата и се вторачи в едното моме. Тогава познах детето, чак тогава.

Какво сте направили с детето ми бре, типове неедни?! Затова ли блъсках двайсе години, затова ли въртех по две смени, та да го изуча, да му дам хляба  в ръцете на Милчето?! Това ли изучи, миличкото ми – с голотията си да припечелваш и разни загладени пръчове да те обарват с очи? Че това може и без да си учила толкоз!

О-х-х, всичко ми притъмня, всичко! Само се молех то да не ни види, та да се смути. Ама нали аз – отпред, та отред. Те ти сега отпред! Жената си закрила лицето с ръка, трепери, трепери… Май ревеше. А аз да можех, в колоната зад мен бих се заврял.

А детето се връцка, подскача, гали въздуха с ръчички, но очетата му… Никога не ги бех виждат такива – празни едни, никакви. Не е да му светят, като да говори с тебе.

Видя ни.

Нищо че бях в костюма, а жената – с гердан. Пак ни позна. Ама  си продължи. Свърши танца и фукна като жилнато.

Дигнахме се, та си тръгнахме. Шест смени да бех изкарал наведнъж, па немаше толко да ми тежи… Очичките му ми тежат, празните…

Излязохме вън на тъмното, а Станка  вече не се стърпя и се разрева като магарица. Нея  ли да гледам, моите ли очи да крия?

Кажи сега, ти ако си на мое място, какво ще направиш?

 

Момчил Попов, „Програма с конче”, из сборника разкази „Танц с вятъра”, ИК „FUMI PRESS”, София, 1994