Моят нож

Разказ от Момчил Попов

Купих го на пазара от прекрасна панаирджийска будка. Беше полегнал на сергията между своите близнаци-новобранци сред книжни хармонички с котеш­ки устни, огледалца за мигли, свирки, чантички с детелинки.

Взех го в ръка, откопчах му дръжката и го изтеглих внимателно. Като за мен – бива. С остър връх, но без улей за кръв. Обикновена стомана, но старинна изпита­на форма. Дръжката му от пластмаса, калъфката – кожа фалшименто. Но какво ли в живота ни остана естестве­но? И сърцата ни са пластмасови вече… Влязох в дю­кянчето и го купих. Така се сдобих с истински туристи­чески нож, стара моя мечта.

Вече имах палатка – зелена, за двама, с дъно. Имах и надуваем дюшек, спален чувал и фенерче. Имах си и момиче. Бях по средата на следването, но вече задоч­ник. Заради хроническа недостатъчност в джоба. Пък и да не губя време с лекции, а да тичам. Напред към… смъртта.

Месец май преваляше, а сесията подаваше ноздри зад ръба на университета. Пуснах молба за отпуск и натъпках раницата. Отстрани й вързах опушена котелка. И от перона на новата ни столица се метнах на влака за старата.

Както винаги заварих моята изгора  в компанията на един обожател и две-три дружки. Говореха си с недом­лъвки в ухания на кафе и дезодоранти. Тя ахна и ги разпъди… Не се сърдех на моята Лени за заниманията й. Защото те  носеха слава и на мен. Милена гледаше на кафе и разплиташе любовни драми по ръцете на невин­ните създания. Говореше умно и налучкваше нещата, като  разчиташе предимно на моминската  глупост. Така играеше на криеница и с колежките, и с колегите си. Славата й  на  вещица се подклажлаше от нейната хубост и недостъпност. Отритнатите й обожатели през зъби я наричаха Пантерата не само заради роклята й с подоб­на шарка. И с основание ме плюеха. Финесът й тръгва­ше от глезена, плъзваше се нагоре по тесния  ханш, щураше се с прехапан пръст по небесните й сфери и сядаше замаян ог височината на правите й рамене. Над тях се спускаше тежък воал ог коси. Черни, много черни, но без блясък – матови и начупени, ситно начу­пени и естествено бухнали. Имаше бледо лице и влас­тни зелени очи.

Милена не признаваше какаовия тен на кожата. Банална мода, казваше тя. Нашите баби са бягали от слънце като дявол от тамян. За да са хубави, естествено. Тоест – бледи… Но след като полудувахме близо месец в зеления ни апартамент край едно манастирче  в околността, и тя го придоби. С малък свян от мен и мекото слънце, без никаква разлика  в тоналностите на кожата. Бях почти първият мъж в живота й, а тя на мен… Подробности.

Как избихме изпитите, един Господ знае. Важното е, че моят войн, блестейки с острието си на  юнско слънце и звезди, се справи отлично, дори много добре. Когато трябваше да отрежа нещо, в стоманеното му огледало се мярваше голо тяло на момиче, а после жълти, сини, червени треви. Купувахме кръгъл селски хляб, боднат с пръст  в средата. Първо плъзвах острието му по горната брашнена коричка, а после ритуално разт варях и бялата сърцевина… За хладилник ни служеше сенчесто поточе на гърба на зеления ни апартамент в храстите. То падаше долу в река Веселина. Лени ходеше до там  за месо или вода, нахлузила широката ми кенарена риза. Но често забравяше да я облече. Бяхме сами. Щяхме да се женим. Но скоро се разделихме. Много говорихме, а приказките развалят нещата.

След три-четири години моят нож се изгуби. Пак бях на въздух, пак с момиче, но в компанията на трима духовити старчоци. Моят войн небрежно бе пъхнат в джоб на крачола. Вряхме се из остри храсталаци  край средновековния Урвич на река Искър. Искахме да пока­жем на русолявото ни гостенче от чужбина  древните дебри на родната история. Беловласите ми приятели се бяха превърнали в младежи. За няколко минутки, още на спирката  на  рейса  в София.. И как не, като насреща им  сияеха сините очи на толкова крехък и прозрачен блян, че през него те спокойно виждаха трийсет, трийсет и пет, че и четиридесет години назад. Бяха духовити и мили. И тайничко ми завиждаха, въпреки че познаваха годеницата ми.

Така залисани из храсталаците, не усетих  кога от джоба ми се е изхлъзнал моят вече не нов приятел. Казах им, потъгувах минута-две и вече тръгвайки отно­во, момичето ме спря. Недей, това е хубав нож, потърси го. Спомних си къде горе-долу може да съм го изтървал, върнахме се километър-два. Намери се паднал край руините на стражевата кула.

Ако беше останал, може би някой щеше да го наме­ри и отнесе. Но както се беше търкулил под един храст, наесен щяха да го затрупат мъртви листа, на следната есен – пак, а някой порой щеше да го превърне в история. Като крепостта…

Момичето-блян си замина, а  върху острието на моя  нож остана още един гравиран ден сред слънце и цветя.

Следната пролет се ожених. И заедно с всички бивачни такъми в новия апартамент занесох и моя  войн с пластмасова  дръжка. А, всички… Още в зеления апартамент край река Веселина, в една нощ, когато уж всичко бяхме скрили в храстите и бяхме отишли в Търново за изпити на другия ден, спалният чувал изче­зна. Надуваемият дюшек се спука на морето, а палатката я раздра един приятел, който ходи с нея на риба.

Новият ни мил апартамент приличаше на прекрасна панаирджийска будка. Червени тапети и зелен балатум в хола, банята наплескана с блажна боя, в спалнята – бежов мокет и резедави камбалаци по стените, в антрето – хартия, имитираща дървена ламперия. Ако поживееш един месец  в такова архитектур­но творение, на първия ден от втория  ще излезеш на балкона и ще почнеш да кукуригаш. А долу вървят хора и все пак е неприлично… Подхванах един ремонт, от който пак си изкукуригах.

Една от последните инициативи бе полагането на нова подова настилка в кухнята. Добре, като за  край на одисеята, върви: завършваме в кухнята, в най-топличкото местенце на новия ни дом. Приседнали сме с булката край масата и се хвалим  взаимно на майстор-строители.

Решавам обаче да сменя  жицата на лампиона. Се­щам се за най-острия нож  в къщи и го изваждам. Дялкам  жичката, но внимавам. Знам, че поразиите винаги ста­ват накрая. И въпреки това пръстите ми трепват и ножът полетява надолу. Забива се абсолютно отвесно в пода. Без звук, с върха в двойната настилка. Бързо го грабвам, жена ми не е видяла, но още е пред очите ми.

Гордо забит  в пода на кухнята. Сам  като мраморен  войн в древен фалически храм.

 

 Момчил Попов, “Моят нож” из сборника  разкази „Танц с вятъра”, ИК „FUMI PRESS”, София, 1994