Мечта за ручей

Разказ от Момчил Попов

- Знаеш ли, Тина, от сума ти време ме разпъваше някакво трептене… Някаква мечта. Зимна такава… Като че ли мечта…, мечта за ручей.

Христина въздъхва.

- Сигурно затова дойдох с вас.

С гаснещите си въглени огънят между палатките се е озъбил срещу небето. Краят на май е. Зеленото под нас вече съхне от топлите нощи, а от планинската река в ниското с тишината се заяжда жаба.

С Тини сме се настанили за през нощта върху последния надуваем дюшек. Ей така, на въздух, защото в двете палатки не се събрахме всички… Тя дръпва немирната ми ръка от ципа на дънките си.

- Еньо, недей! Дейзи и Ети още ги няма. Сега ще дофтасат и…

Разбутвам спалния чувал и сърдит вадя цигара. Сядам на тъмната трева, пресягам се за въглен от огъня. Димя. Псувам на ум, после редя гласно:

- Е какво?! Ще чакаме благоволението на госпожицата и госпожата да се върнат от увеселение?! Море-е…! Да ми беше Анета на мене, а не на Радо, щеше да се върти напета!

Хвърлям око към палатката си, където сладко нанка съпружчето на Ети. След полунощ е, отмаря  човечецът. А женицата му скланя руси клепки, дрънчи на китара някъде нагоре по реката и хич не й пука!

Тина има къса лъскава коса. Сяда и тя до мене, щипва цигара от пакета и след като смуква, приглажда назад черната си грива. Пак по момчешки, като в гимназията, но вече с някаква нейна си женственост…

Не бях я виждал оттогава. Откакто я изключиха. Беше топчесто едно такова, мускулесто момиче с шарнато от пубертета лице. Беше припряна, умна и комплексирана, защото никой не й се радваше. Накара ни да заговорим за нея, чак като побягна от родното училище. Мерне се за час-два  във  вторник, после в петък, после в понеделник и пак я няма… От амвона си класната я заклейми публично.

И Тини постигна целта си. Зашушна се, че е леко момиче. Трябва да бе повярвала  в мъдрата приказка, че по-добре е да говорят лошо за тебе, отколкото нищо. И може би всичко щеше да отмине като топъл вятър, този, който я източи и изчисти лицето й, когато екна скандалът.

На лятната бригада в десети клас учителят по физика се опита да я изнасили. Докато се изясни случаят, той – трийсетинагодишен, зъблест и мургав, ходи с тъмни очила. На есен и двамата не ги видяхме в клас…

И ето в тази нощ, в една остра клисура на Стара планина, шест години по-късно Христина е прихванала коленете си на тревата до мен. От цялата тълпа само аз съм студент и момичетата се отнасят любезно към мен. Останалата част на компанията се опитва да демонстрира зряло превъзходство.

О не, излъгах, Дейзи, вярна на нрава си – също.

- Еньо, тия мацки много се забавиха.

- Мърли! Хукнаха като невидели! “Ние само ще си попеем”… Да, ще ги оставят ония нерези – алпинистите, да им мяучат!

Момичето край огъня потръпва, муши с пръчка в пепелта:

- Стига с това мръсно подсъзнание, бе! Докога?

- Докато свят светува…

- И ти си такъв, Ен!

- Може. Хайде да се пъхаме под спалния чувал, че все ни измръзнаха крачолите…

Тини се умълчава на гумената възглавница. Но не заспива:

- Ен, казах ли ти, че другата неделя ми е сватбата?

- Разбрах.

- Е?!

- Все някога трябва да ти се случи. Дошло му е времето, значи – о’кей! Бъди щастлива, Тини! Цветя и рози, и златни колесници…

За миг от секундата в мен се забиват острите зеници на Христина. Но тези от гимназията, момчешките:

- А какво правя при тебе?

- Това е друго.

- Какво?

- Последната ти капка свобода, Тина…

Свито ми е, може би на нея – също. И кой знае откъде, идиотски, глупаво като цялата вечер, в прозрачния мрак около нас тихо затрептяват съзвездия, вселена, религия, вяра, невяра, митологии… Говоря бавно, говоря задъхано, преливам стари завети в нови философии… Осмото превъплъщение на индийския Вишну се сродява с космическите пришълци, после отново става овчарят Кришна и се слива с прекрасната пастирка Радха…

Тини вече спи, а аз се унасям в несвързано бълнуване. Сами под стъклата на фенерите горе, на поляната в планината…

- Бате Еньо, бате Еньо… Събуди се, бе! Аз съм бе, аз съм! Бубо съм! Виж ме!

Тръскам глава. Събуждам се прав, разкрачен, замахнал с китарата като с брадва. На три-четири крачки пред мен скърца през хленч братчето на спящия съпруг. Похлипва:

- Бате Ене, щеше да ме утрепаш! Бутнах те да те събудя, а ти като скочи-и… Разркещя се и грабна китарата…

Тина е припнала. Дръпва музикалното ми оръжие. Подпира го на голия камък зад главите ни. Разтърсва неоформения шишко:

- Бубо, защо ревеш? Какво става?

- Бате Ене, бързо! Ония горе нападнаха кака Анета и Дейзи.

Клякам да нахлузя обувките, съскам през рамо:

- Видя ли, Тини?! Бубо, колко е часът?

- Един и половина.

- Събуди ли Радо?

Фърфалакът отново се разхлипва:

- Ръгах го в палатката… Казах му… Не ще да идва… Да си сърбали попарата сами, така каза.

- Прав е.

Четиринайсетгодишният хлапак с дънков костюм и шапка с козирка смешно люлее женски задник пред мен. Заклати се нагоре в тъмното, върне се по пътеката и реди през сълзи:

- Дейзи се напи. Пяха, що пяха, ония ги черпиха. Че като се разписка-а… Ама силно… Като луда… Овряка гората!

Душата ми се е качила в зъбите. Шумките край пътеката дерат, но не усещам нищо. Тината остана долу. Попипвам туристическия нож на кръста си. Тук е.

- А оня пубертет…. обожателят на Дейзи, не можа ли да направи нещо?

Бубо съвсем по детски тръсва ръце, въпреки че винаги се прави на голям:

- Че тя по него се разписка. Той се отцепи пръв и сега клечи като куче в храстите…

Ех, Дейзи, Дейзи! Бясна ничия Диана! Докъде стигна, моето момиче? На двайсет и три-четири години вече си локва. Онова копеле, Зелето, то те размъти. Най-забележителното леке в класа. Да не беше те срещал…

И Анета е красива, две думи няма. Но ти беше изящна! Точно четях живота на Реноар, когато те видях в тяхната компания. Със Зелето. Плюх, а пред очите ми се мярна разплаканият художник пред противящия се на порива му модел. Как ли не я увещавал тази дама, какво ли не й говорил… Искал да остави във вечността хармонията на тялото й. Отказала му и толкоз. Плъзнали старческите сълзи, Диана. И с право. Разумът има граници, глупостта – не!

Ти не си Реноарова красавица, не. Ти си, а може би беше, тътнещата енергия на нашето време. Дрезгаво, изтъкано от нерви и секс напрежение, вечно трептящо същество.

Лепна се за Зелето като за ангел-хранител. Може би ти липсваше бащината ласка. А може би вече беше зряла жена. Той пък – екстравагантен. Но от похожденията по таваните, моретата на автостоп, хипарското снобеене ти остана само жаждата. Жаждата към самата себе си. Празните, момчешките ръце на Златан не можаха да напълнят душата ти. Дойде алкохолът, вечната реакция към всичко и всички, хапчетата за сън или болка, изцъклените очи…

Както си му е редът, изхвърлиха те от техникума, скрил те за гимназиалните ни очи. Зелето като заможен изтърсак го подпряха с клечки още някое и друго време в класа ни. Но той пък сам си друсна от положителния клон.

Ето ги сега дните ти зад стъклата на будката за сувенири. С ококорени за истинското очи. Добре че някакъв рекламен фотограф те забеляза, та замрази грацията ти на обвивка за чорапогащник. Това ще оставиш, Диана! Е, дано си намериш мъж и имаш деца… Цяла сутрин във влака повтаряше колко се плаща за снимка на бельо. По тарифа. Сигурно искаше да се похвалиш, че вече си момичето от чорапогащника. Не го чухме от устата ти, но чух от Ети друго: криела вече бутилката, идеш  ли й на гости…

Все пак още ми плаче отвътре като на оня стар ваятел.

-  Курви!

Бубо тамън е изсъхнал, но от грака ми отново ливва. Няма защо.

Нощната пътека е дотичала отново до реката. Пръхтим с водача ми в плоско каменно корито. Когато е била луда вода, реката е откъснала на завоя петите на мощна скала. Пошегувала се е и сега се хлъзга в средата на тайнственото каменно ветрило.

В кухината на склона отсреща гори огън. Варовикът е увиснал над петнайсетина спални чувала, наредени като мумии в катакомба. Сиянието на пламъците по изпръхналите стени прави гледката зловеща. Нашите  красавици седят кротко на камъни край огнището. До тях – само един похитител. Нищо?!

С Бубо джапаме през ручея, река ли е, какво е?! и спираме зад двете момичета. Русите им глави са красиви и в този жалък миг, само че едната клима.

Анета се оправдава с широко разпънатите си зелени ириси. Милата ми съученичка Ети! Кимва към Дейзи:

- Откога я  врънкам, Ене… Не иска да стане.

Меря на око съотношението на силите. Похитителят – жилав, брадат младок, с пухено яке и клин, ме гледа криво. Клякам до Дейзи и се опитвам да я погаля. Нещо й шептя. В скалата над главите ни се удря крясъкът й:

- Махай се! Всички сте свини!… Искам си детето!

Половината от заспалите мумии се надигат до кръста.

- Диана, тихо! Хайде да си вървим!

Момичето от чорапогащника, пред чиято красота се спират минувачите, свива лакти, тресе глава. Пищи, фъфли:

- Всички сте надути говна! Всички! Чупи се, мръсник!

Пратеникът на единственото семейство в компанията ни смърча, спалните чували мърморят, а от мрака изплува и обожателят на Дейзи. Съвсем безсловесен е. Само мига…

- О-о, кво ли те навивам?!

Навеждам се, сграбчвам я, както седи, и я понасям. Тя се държи за врата ми. Трябва пак да се джапа  във  водата. Анетата ситни, двамата подрастващи вече са отърчали на пътеката.

Блянът дъхти тежко в ухото ми:

- Утре ще си потърся детето… Вече е на пет… Взеха ми го гадовете!… Ен, и ти си говно…

Дявол да те вземе и лигав камък! Правя последната крачка по дъното, когато рухвам. Диана друсва на камъните. Забивам глава в корема й. Пищи отново.

Красота!

Ръцете ми от лактите до китките са ожулени до кръв. На Дейзи нищо й няма. В момента е гумена. Вече псувам като змей…

Към три сутринта палатките най-сетне мирнаха. С Тина отново се завихме до камъка под спалния чувал. Вече съвсем по мъжки й гостувах, когато тя тихо смънка:

- Ен, какви сме ние?

- Де да знам…

Дишането ни се учести.

 

Момчил Попов, “Мечта за ручей”, из сборника разкази “Интимности в пейзажа”, ИК “Аридел”, София, 1992