Танц с вятъра

Разказ от Момчил Попов

Високо в небето над плажа се рееше хвърчило. Следобедното слънце бе нажежило и размазало по синевата сияещи парцалчета облак, които оставяха сиви ивици в пространството под тях. Откъм морето духаше силно и детският хартиен мираж се мяташе на конеца си в луд танц с вятъра.

Дребните озъбени вълнички не спираха караницата си с пясъка. Неразбрани и победени, се глътваха обратно. Ниско над сиво-жълтата плът на брега трополяха песъчинки, които караха редките двойки по плажа да лежат по очи или да се завиват с хавлии и чаршафи.

- Виж, хвърчило! Кой ли го води?

Млада жена в лилав бански костюм се надигна от мястото си на завет под тревите на дюната и опъна шия към небето. Заслони очите си с ръка. Припя отново:

- Петьо, виж, хвърчило! Как играе само… На каква  ли  височина е?

До нея на хавлията си се надигна едър рошав мъж. Изсумтя нещо, нахлупи козирката на капата над носа си и се включи в зяпането.

- Да има, да има… сто-сто и двайсет метра! – реши да отбележи и се подпря на лакът. – Уф, тоя пясък ми се набута и в ушите вече. Хайде да се дигаме вече.

- Чакай, чакай! Чакай да погледам малко. Много е хубаво, Петьо. А, не са сто метра, та то е в небето.

- Може. Ама духа яко. Заметни се поне.

Загорялата му ръка се навря в плажната кошница и измъкна жълт копринен шал:

-На.

Пухкавата женичка с какаов тен покри гърба си. Остана загледана все нагоре. Вятърът се юрна пак и тя не пропусна да забележи:

- Така е то през септември. Като ти разправях август – ти не, та не! Лапай сега песъчинките.

- А през август ги лапаш от петите на хлапетата, които ти подскачат над главата…

Мъжагата изломоти още нещо. После загърби половинката си. Разпиля погледа си по близките скали, врязани в морето. Те завършваха почти трикилометров пясъчен полумесец. Зяпаше разсеяно играта на водата с вятъра, жена му подвикваше “Виж, виж!” и чакаше да поугасне възторгът й.

В морето – никой! Кой ще седне да се топи в тая кипнала мътна зеления?! Само две дечица се цапуркат в пяната на брега, а ризките им се ветреят като бели знаменца. Сигурно техните са задрямали и малчуганите са щипнали към водата. А-а, няма ли още две до скалите? Къпят се, моля ти се, голички.

Мъжът се понамести, та седна на пясъка. Напрегна очи. Чакай бе, това не са деца… Вратът му се вкочени като на котарак, дебнещ врабче. Изхъмка с нос и тънко се усмихна:

- Булка, искаш ли да ти кажа един виц за банските костюми?

Нежното създание зад гърба му се засмя веднага:

- Само да не е мръсен!

- Моля ти се! Кога си ме чула?

Хихикането стана общо.

- Обърни се, да ти го кажа… А така… Бяха бикини, станаха монокини, а сега на мода са трикините…

Примижа лукаво, смигна и натърти:

- Трикините обаче не се продават комплект, а на парче:  лента за косата, слънчеви очила и-и… джапанки.

Малката се засмя, но престорено се нацупи:

- Знаех си аз – пак  ще изръсиш някоя щуротия. И откъде ти пръкна в тоя студ?

Рошавият я хвана за раменете и я  завъртя по посока на погледа си:

- Виждаш ли нещо в морето?

- Някакви гламави се къпят.

- А какви, моля?

- Не ги виждам ясно.

- Сложи си очилата, мила.

- Ама това са две жени… Чакай, чакай, ама те са без бански…

- С трикини, Павлинке, с трикини. Излизат. Излизат като Афродити от пяната.

Младата жена се умълча. Той също.

Размитите от морските пръски силуети се очертаха ясно. Не, няма лъжа. Двете жени стъпиха на мократа ивица и взеха да отриват с длани капките по телата си. Тръснаха  глави. Затичаха се. Към тях. Мъжът се огледа наоколо и видя  десетина ококорени глави над чаршафите. Като техните – вперени в Афродита – едно и две.

Двете грации наближаваха. Скоро вдигнаха цяло ято чайки от пясъка. Птиците и телата им се сляха с парцаливото небе. Наведоха се над  две незабелязани досега, пазени от ятото чанти. Извадиха кърпите си.

Милото пухкаво създание разпери бохемски ръце:

- Какво си ги зяпнал, Петре? Жени като жени… Сигурно не са нашенки. Ами да – в скандинавските страни това е абсолютно прието.

Връцна се и захлюпи нос на хавлията си.

- Да ти кажа, не знам какви са, ама жената види ли слънце или огледало, бърза да се съблече повече. Така й се опъва кожата…

- Щуротии! Какво чакаш от щур мъж?!

Рошавият изръмжа отдълбоко:

- Павлинке-е, женке-е, може ли малко по-така с устенцата?

- Може, ама ако не ги  зяпаш. Това твойто е простотия… Пречиш им да се облекат. Това твойто никъде го няма.Честна дума!

- Хо-хо-хо! Че те играят театро бе, скъпа. За мен. Позорищна игра в три действия, както е казал Кръстьо Пишурка, мир на праха му. Не е учтиво да не изгледам спектакъла!

- Бедрофил!

Женичката се бумна на пясъка така яростно, че й подскочиха очилата. Вирна нос в небето да си търси хвърчилото.

На земята бе значително по-интересно. Двете жени, отново фокусирани от рошавия, но според указанията  вече малко по-деликатно, привършваха тоалета си. Някъде около трийсетте, с делнични фигури, те потрепваха от прегръдката на вятъра. Едната – с поналяти и отпуснати форми, бързо нахлузи широка плажна рокля и по стар навик скришом  се заоблича под нея. Свърши излишното фокусничество, взе от чантата очилата си и се превърна в една нищо неинтригуваща лелка.

Мъжът се усмихна зад своите двайсет метра. Свали капата, за да порови из песъчинките в косите си.

Докато другата – стегната и суха, с траен загар на тялото, като че ли бе изпаднала в екстаз. Дълго три късата си черна коса обърната с лице към кипналото море. Може би в този миг се чувстваше част от него. Избягала преди хилядолетия, но върнала се и разбрала грешката си. Баве¬ше се да се раздели с него – с доброто старо море на добрия стар континент. Явно, не й се щеше да влезе отново в  калъфката  на цивилизацията. Морно тръсна глава, изскочила може би от унеса си. Посегна, за да нахлузи само половината от калъфа – оранжев, плитък, кръгъл  като две слънца.

В следния миг мъжът с песъчинките в ушите тихичко си подсвирна. Тя вдигна глава, вдигна ръце и затанцува. В пълно опиянение, като езическа жрица. Може би със затворени очи. От мястото на наблюдение не се виждаше добре. Мъжът се огледа по плажа и отново съзря и другите зрящи. Като зрители в античен театър. Преди двайсет и повече века. Може би. Или днес… Знаеш  ли нещо с точност?

Танцът й с вятъра продължи по-кратко от този на хвърчилото. Спря уморена, затоплена вече и се заприготвя. Прибра тялото си  във  втората половина на благоприличието. Белоръката й дружка стана. Взеха си чантите и отново впиха очи в морето. Благодаряха или търсеха прошка? Знаеш ли?!

И поеха към сушата.

Пътеката през дюните минаваше край мястото на двамата. Рошавият полегна, но не ги изпусна от очи, докато не се скриха нататък. Разбута след малко пухкавото  лъскаво тяло до себе си:

- Павка, знаеш ли какво си мисля?

- Не ме интересува!

- Не ставай лоша, моля те!

Жена му се надигна:

- Добре де, кажи!

Той сви вежди, изкриви устни, щипна с пръсти  въздуха:

- Знаеш ли колко й беше омачкана чантата? На тая – спортистката, с оранжевия бански.

- Колко?

- Има-няма от десетина години вече. Бяла една такава, напукана от времето.

- И какво от това?

- И лицето й беше като чантата – вехто, скулесто, сипаничаво…

- Много добре.

- Много добре, много добре!… Но те минаха край нас с наведени глави. Уморени, гузни…

- Ами, гузни! Размятаха се като самодиви по плажа!

- Сигурно утре са на работа…

- Е, тука си прав. Празникът свърши!

- Кой знае над кое бюро ще забодат нос недоспали от влака.

- А-а, може да се усмихват и да получават букети. Утре почва и учебната година, Петре.

- Не! Само това не, Павле! Така съвсем не мога да го разбера… Хайде да ставаме! Не ми се дреме повече!

- Чакай да погледам още малко хвърчилото.

Тя се усмихна  на прокрадващото се слънце, а той потърси конеца на детската мечта.

Намери го. С просто око. В ръцете на възрастен мъж, коленичил неудобно сред дюните.

С очи зареяни в небето.

 

Момчил Попов, „Танц с вятъра”, из сборника разкази „Танц с вятъра”, 
ИК „FUMI PRESS”, София, 1994