Муза

Разказ от Момчил Попов

С Теодор сме връстници. Не, той е малко по-голям: с няколко месеца  ли, с цяла година ли, не  знам точно. Но от малки сме все заедно. И да си призная, като момиченце Тео беше голямата ми любов. И как не, като в моите очи той винаги беше всезнаещият и мъдър батко.

Не беше красив, а и сега не е. Даже някои могат да кажат, че е грозен. Възпълен е, но не е “червен мъж”, както се изразяваше баба ми за някой здравеняк, а един такъв с вяли, бавни движения. И раменете му са свити напред. С очила. Кое ли момиче би се влюбило в него?!

А аз си бях влюбена – тайно и силно. По детски.

Тео беше талантлив, ама наистина талантлив поет. Още като ученик негови стихове бяха четени по радиото…

Поотраснахме, преполовихме гимназията. А на Теодор все не му оставаше време да види в мен момичето. Използваше ме за душеприказчик… Какви ли не истории съм слушала от устата му. Може би в тези мигове свикнах повече да изслушвам и гледам, а по-малко да говоря. Момиченцата, които го обграждаха, бяха все хубавки и аз постоянно се чудех с какво това изсулено намусено момче ги привлича. Но след дълго мислене си казвах, че те са влюбени в бъдещето му, а не в него. Както аз. Търсех тайната му дано успея, но така и не се получи…

После животът ни раздели. Тео замина да следва в София, аз – в Пловдив, и толкоз. Е, не сложихме край на приятелството си, а си пишехме писма. Но само в сферата на  дълбоките душевни и интелектуални проблеми… Съветвахме се кой как да живее. Детинщини, бога ми!

Даже след първата сесия се бяхме разбрали да идем на планина за няколко дни, че да се наприказваме. Дори баща му беше уредил карта ли, хотел ли, но нещо се разминахме и не отидохме. След известно време получих писмо, в което Теодор ми пишеше, че се е оженил. Зарадвах се искрено и му честитих пак с писмо, в което му пожелавах щастие и дълъг семеен живот. От все сърце, искрено му го пожелах. Разбира се – аз си имах вече своите проблеми и бях забравила юношеското си увлечение по него.

И какво беше изумлението ми, когато баща му ми съобщи, много деликатно естествено, че Тео не е щастлив с жена си и трябва да се разведе.

- Как така “трябва”?! Та те са женени само от година и нещо!

Седяхме с чичо Владо в широкия им хол. Той беше извадил някаква скъпа напитка и говорехме до тоя момент за съвсем банални неща. По съседски. И изведнъж – Тео не е щастлив и трябва да се разведе… Моето възклицание изтрещя във въздуха като плесница. Чичо Владо се усмихна криво, отпи от чашата си и заговори:

- Мира, ти много добре знаеш, че аз винаги настойчиво съм се интересувал от живота и развитието на Теодор като интелигент. Това е естествено – той е единственото ми дете. Знаеш също, че моите стремежи, моите мечти се осъществяват именно чрез него… – масивният мъж срещу мене се опря уморено на облегалката на фотьола и поглади редеещото си теме. – На времето и аз имах желание да се занимавам с литература, но по едни или други причини завърших право. Говорили сме си за това. Знаеш също, че аз гледам да помагам на Тео както и с каквото мога. Помогнах му и за университета…

Е  да, чичо Владо, ти винаги си му помагал, ама много деликатно го казваш за университета. Ти букватно го натика там. Тео неслучайно се оплаква в писмата си, че въобще не го влече съдийство-адвокатство-прокурорството…

- … Аз и когато подрастваше, също гледах да съм му в помощ. Канех приятели на гости – все умни, начетени мъже, така че Теодор да расте в културна среда…

Да, ти и мен канеше, а може би и другите момичета си канел пак ти. Прав си, старче, много се грижеше за него.

- Аз му помогнах, така да се каже, да опознае живота по-отблизо и по-отрано. Защо мълчиш, Красимира? Кажи какво е мнението ти по този въпрос.

- Мълча, чичо Владо, защото все още не мога да преценя защо ме покани и защо ме занимаваш с тези проблеми. Навремето наистина бяхме много близки приятели с Теодор, но вече всеки тръгна по пътя си и отдавна…

Възрастният мъж срещу мен опря  длани на меките подръчки, издаде глава напред, ококори очи и почти извика:

- Но Тео е влюбен в теб и затова иска да се развежда!

Да ме бяха топнали в тиган с вряло олио, не бих се сгърчила и изчервила толкова, колкото в този момент. Седях в креслото като размазана и не продумвах нищо. Само очите ми стояха още в празния изцъклен поглед на чичо Владо. Той се отпусна назад и тържествуващо попита:

- Видя ли сега? А ти ми казваш, че нямате нищо общо със сина ми.

-Т-то-ва, това не е истина.

Чичо Владо изписа физиономия на досада по лицето си, глътна от питието си и пак попита:

- Искаш ли да говорим откровено?… Ти вече си голяма. Не си вече онова момиченце Краси, а си доста царствена и вярвам, случвало ти се е да говориш откровено с мъже…

“Царствена”! Откъде го измисли пък това?! Като малка бях толкова свита и невзрачна, та никой не ме поглеждаше, бога ми! А сега… Е, откакто съм студентка, ми се рее из главата, че съм търсена и желана. Но дали е така наистина? Като застана пред огледалото, винаги, ама винаги се чудя какво толкова има за харесване в мене. Момиче като момиче! Сигурно мъжете са много глупави, та да ме харесват…

Кимнах само:

- Добре.

Чичо Владо изпусна една въздишка, прибра една глътка под опънатата си жилетка, приготвяйки се явно за  дълга реч, но се вторачи в чашата ми:

- Ти защо не пиеш, моето момиче?

- Ами, чичо Владо, при такива гръмки изявления на човек дъхът му спира, а какво остава за глътката? Но мога да те успокоя, че не пия.

Полуголото теме на таткото се заклати два-три пъти, а устата му изтресе:

- Странно! Днес повечето момичета пият много.

Да, днес. Днес всичко е „дай, за да ти дам”. Какво ли искаш от мене, старче?

- Слушай, Мира. Сега ще ти разкажа всичко за тебе и Тео, защото него го няма сам да ти го каже…

Ти си правист, чичо Владо, в кръвта ти е… Пак го премълчах!

- … Тео е влюбен в тебе още от  дете. Не знам дали ти го е казвал, но по реакцията ти разбрах, че не е. И затова аз ти го казвам сега.

Много мило! Любовно признание с остаряла давност и то не от влюбения, а от официалния му представител… Чичо Владо продължава:

- Как да ти кажа? Ние с Тео отдавна си говорим по тези въпроси и аз отдавна зная това… Даже пак моя беше заслугата Тео да опознае женската физика… То не е за казване, но разговорът ни е с изключителна важност и… Както и да е. Един ден прецених, че Теодор вече е зрял мъж, че вече е време… Е, дадох пари на мой приятел, разбира се, доста по-млад от мене, да намери момиче за… Така че, можеш да вярваш в истинността на думите ми.

Усетих пак  врялото олио под тялото си. Загриженият татко не го забеляза. И по-добре! Беше се загнездил в спомени:

- Та тогава  Тео беше лудо влюбен в теб и го споделяше с мен. Неговите приятелки бяха пеперуди- еднодневки, знаеш го. Идваха и си отиваха.

Да, чичо Владо, знам не само за пеперудите, а и за акулите. Когато харесват жертвата си, те се завъртат около нея така, че да я остъргат с кожата си. А тя е като пила! Жертвата пуска кръв, акулата има много силни рецептори за обоняние и преценява по кръвта дали това, което е настигнала, е годно за ядене. Дали ще ти хареса мойта кръв, татко?

- Добре, чичо Владо, Теодор защо не ми го каза толкова години, а се налага да го чуя сега и от твоите уста?

Месестите бащини пръсти се оплетоха  като за молитва, очите му потърсиха тавана и в умиление чичо Владо призна:

- Мира, та ти си неговата муза! Ти вдъхновяваш неговото литературно творчество. Тео е поет и има свои разбирания за живота. Той е убеден, че с една муза не трябва да се… Че на една муза не трябва да се посяга.

Е, сега  вече ми се повдига! Трябва да глътна нещо наистина, въпреки че ми е противен алкохолът. Вече нямам никакви сили.

- Добре, чичо Владо, да приемем, че е така. Но Тео вече е женен…

Бащата стана от креслото си, почти на пръсти се доближи до моето и приклекна отстрани.

- Не, моето момиче, Тео трябва да се разведе, за да може да твори пак.

Шепнеше, а аз отново кряснах:

- Но те имат и дете!

Бащата се изправи и разпери ръце:

- Изкуството е над всичко! Тази жена го подтиска, отвращава, ако щеш. Синът ми откакто е женен, не е написал нито ред, Мира. Нито ред!

- И какво мога да направя аз?

Чичо Владо светна:

- Как “какво”?! Не се ли досещаш?! Ами че… Ами че ти трябва да му станеш много близка, много, много близка и…

- Искаш да кажеш, че трябва да му стана любовница?!

- Не използвай такива думи, моето момиче… Тео ще се разведе, може и да не се жените после, ще се успокои и ще възвърне способността си за творчество…

Исках да изкрещя: “Акула, хиена, махай се! Нима може да бъде истина  всичко това?!”, но запазих самообладание и казах тихо:

- Ще си помисля. Тео наистина е добър поет и трябва да твори.

Бащата се разля по килима на пода:

- Да, да, да, моето момиче!

Станах:

- Довиждане.

Излязох  вън, глътнах силно въздух и дълго плюх. В устата си усещах вкус на кръв.

После се облегнах на едно дърво и плаках.

На другата сутрин заминах при Тео.

 

Момчил Попов, “Целувка под дъжда”, из сборника разкази “Интимности в пейзажа”,  ИК “Аридел”, София, 1992