Целувка под дъжда

Разказ от Момчил Попов

Есента отново плаче по прозореца. С топли и едри сълзи. Едни се хлъзгат по стъклото, други глухо дрънчат по ламарината на перваза.

Очите ми отдавна са вперени в тъмнината. Ръцете са под главата ми на възглавницата. Жена ми спи, а дишането й не се чува.

Тихо е. Навън също.

Само далечен задгробен тътен от мотори тревожи примрелите ми сетива.

Жилищният комплекс, в чието начало сме свили панеленото си гнездо, се населява от над сто хиляди човекоединици. И цялата му моторизация, тролейбусация, автобусация, таксиметризация, камионизация и прочее реве с цяло гърло около дома ни. Дори мазилката под единия прозорец се е отлюпила от подобен вик на техниката.

В къщи е тихо само от един до пет през нощта. От последния тролей до първите ауспуси.

Ето и сега: ру-у-у-р.

Сигурно е от големите оранжеви самосвали. Виждам го и със затворени очи.

Навън е още тъмно. Капките се разбиват като бръмбари в прозореца. Време за сън или мъдруване… Но трябва да се става.

Размърдвам се под завивката си и тихичко надигам съседната. Заспалото тяло инстинктивно се помества, за да направи място на ококореното. Промушвам ръка под главата на момичето, а то преплита крака в моите. Без да се събуди. Само тихо въздъхва. Търся сухите горещи устни. Дръпват се. Плъзвам длан по намерено прозорче плът. Горещите пръсти леко, но твърдо ме спират.

Рано е. Нека поспи още.

Дишам още малко в косите й дано се събуди. Не… Е, ще спестя накоя и друга силица… По-добре. Нужни са за деня.

Какво имам за днеска?

Първо… На всяка цена!

Второ… Ако се сети шефът.

Трето… Ще трябва да изляза за половин-един час.

Четвърто… Добре, ама…

Пето… Може и без него.

Шесто…

Седмо…

Осмо…

Е, много стана! Пак няма да ми стигне времето.

Я четвърто, седмо и осмо да останат за утре.

Днес… Днес не ми се почва.

Чудно. Доскоро тази фраза не съществуваше. Нито в думите, нито в мислите ми. Или остарявам, или оглупявам  вече… Едно от двете е. А може би заедно? Но в някои утрини предпочитам да не се кача в асансьора, а да остана кацнал между панелите… Фантазии!

Леко, леко, валяк такъв, ще събудиш момичето… Нека спи. След десетина минути часовникът ще я изправи наелектризирана.

Намятам халата и ребром се измъквам от спалнята. В хола разбутвам креслата и се изправям до прозореца. Няма нужда от лампа. Тънките пердета вече са сиви от дрипавите сенки на утрото. Нашият блок, на чиято осма бетонна плоча съм стъпил, с още три затварят каре. Огромно каре. Ъглите му се зъбят срещу планините. На север и юг. Между тях е детска площадка с един стар орех, оживял като по чудо между булдозерите, асфалтови алеи и две магазинчета. Като кутии за обувки. Някои от тях са с изрязани бели и жълти квадрати. Светят будни като мен.

Сега всичко това е лакирано от дъжда. И ми се ще да го нарисувам. Въпреки че е жестоко банално…

Боже господи, как ми се ще да седна сега тук и да драскам. С молив… Ей така, на пода дори…

Като дете мечтаех да стана художник. Ходех по кръжоци и учители до посиняване. После леко отстъпих. Беше в един от последните дни на осми клас. Класната – царствена самка около тридесетте, вече бе влязла в сънищата на нас, 15-годишните мъжлета. Дойде в час на  класния с бутилка в ръка. Зелено стъкло, коркова тапа, празна. От вино. Припомни, че скоро се разделяме и всеки сам ще опита късмета си. Нека тази бутилка събере мечтите ви, а след десет години ще се съберем пак и ще я отворим. Тогава ще разберем дали са се сбъднали. На моето листче, което глътна бутилката за мечти, пишеше:

“Искам да стана карикатурист. Много хора ходят тъжни и намусени, а аз искам да ги разсмивам, да ги стоплям.”

Сега се моля да не бърза толкова времето, когато ще разсмивам само… колегите си.

От кухнята се вижда кръстовището. В ранни зори светофарите му забиват в дрезгавината оранжеви бликове. Идва момент, когато подкарват акордите си от три цвята, а над тях светлее. Един самотен блок  в далечината ми служи за палитра. Всеки негов етаж разделя сиянието на зората на мислената ми рисунка. Но тази сутрин тонът е един – сив. И смогът, който обикновено вие своя пушечен танц над кръстовището, сега е залепен на асфалта.

Днес не ми се рисува. Няма светлина.

Обръснал съм се, сложил съм кафето на печката и докато станат (то и жена ми) продължавам любимото занятие от казармата – “пет минути домашно мислене”.

Дали ще дойде някога денят, когато отново ще загриза края на четката, ще присвия очи, ще се замечтая… Ще имам ли сили?

Връщам се след работа и се просвам на дивана. Ако заспя до вечеря – добре. Ще мога да си побъбря с жената, да се посдърпаме за нещо или да почета. Ако пък се одремя след яденето – отишла вечерта! Как ли ще я карам, като дойдат децата? Ум не ми го свърта!

Момичето ми е станало и сме се умислили над кафето. Не си говорим много-много. Гледаме часовниците. После асансьорът ни глътва като бутилка за мечти. С тапа от желязо.

Долу, на мокрия тротоар, чакаме тролей. Не си говорим много-много, защото наоколо трещи. Трябва да се надвикваме. Спирката е празна. Отплеснал съм се и гледам как вадата край тротоара умира в уличната  шахта.

По лъщящия асфалт шляпат четири обувки. На момче и момиче. Под чадър. Качват се при нас и гледат за тролея. Няма да е скоро.

Е, какво пък!

Гушват се под чадъра и очите им се сливат. След миг и устните. Дълбоко, примижано. Целувка под дъжда.

От нас не ги е срам.

Ние също сме млади.

Синьото туловище на тролея след минута ни глътва. За да поемем напред.

В трясъка.

 

Момчил Попов, “Целувка под дъжда”, из сборника разкази “Интимности в пейзажа”, ИК “Аридел”, Сфия, 1992