Асансьор

Разказ от Момчил Попов

Девет етажа, двайсет и седем апартамента и цяла сюрия  глухонеми. Ако щеш – вярвай, това е нашият вход.

Връща се от работа, срещаш го долу на  вратата, а-ха  да  му речеш “Добър ден” и то ти завърти гръб. Уж си отваря пощенската кутия. Ама тя празна, та се чуди как и вземе да оглежда па табелката – дали му е написано името добре…

Ей го и сега – уж има списък  за почистването отпред, а никой не излезе ла изрине снега. Добре бе, хора, дядо ви Миленко пак ще изчисти. Какво ми е на мен?! Държавен пенсионен стипендиант… Очи  в очи със социалния минимум. Така де: ако се сбъдне кучешката молитва, от небето само пастърма ще вали… Идвам си на всяко шесто число на месеца, получа си ценните хартии и айде обратно. На село. Това през лятото. Ама зимата е студено в къщето и си кротим с бабата на парно тук, в апартамента… Колко му е да изляза сутрин и с гребалото – леко, леко и готово. Те излизат от входа като бесни крави. Прескачат ми гребалото, ще ме занесат. Ама бързат, бързат… Само домоуправителят се спре: “Как си, бай Миленко?”. Ама си мисля, че го казва по служба. Знам ли? Нали съм в домсъвета.

След малко се събираме ръководството на входа. Извънредно! Абе да ти  кажа, много се наостриха един срещу други тия ми ти хора! И взеха  да си правят мискинлъци. Едното си око да  вярваш, другото да не вярваш…

Долу в мазето има голямо общо помещение. Там си перем чергите, там се събираме и на събрания. Че като се задъвкат ония ми ти съкооператори… Като че ли всичките са  рода от село Злокучене, Самоковско… Първо не можаха да поделят покрива. Чуваш ли, моля ти се? Покрива! Искат  всеки да си качи антена горе. Дори един си беше насадил домати в тенекии за самозадоволяване. На високо, при  гръмотевиците… Добре, ама хората от последния етаж питат кой ще дойде да им слага легените в стаите, като протече отгоре. Обясняват им: горе е асфалтова хартия, стиропор и камичета. Почнат ли ла се разхождат по изолацията и край! Дупчи се хартията и почват течове… Не, та не! Образът на телевизора играел.

Ужким  се разбрахме, но пак се стигнало до бой. Тоя от  втория етаж, дето детето му надува в банята на тромпет,  да се засили с една бормашина да  дупчи комина за антена. Добре че съседката от деветия етаж го чула като се качва в асансьорната шахта и дръж! – за гащите. Олелии, крясъци до бога… Какво искаш – своя  къщица, своя свободица…

След това някой взел, че написал анонимка до полицията. Така и така, другари-господа сержанти, има хора в блока, които не са регистрирани… Де  врътня, де чудо! На домоуправителя главата му бръмна.

Не беше само това. Взеха да делят и коридорите в мазето. Чуваш ли? Коридорите! Тия, дето са  в дъното, си преградили пред  вратата за по-широко. Иначе едно мазенце го знаеш – метър и нещо на два. Къде да натаманиш  всичко? Та който можа, се разшири.

Три събрания вдигахме. И все се карат. Като се видят из входа, дума не обелват, ама слезем ли в мазето на събрание, не можеш ги спря. Че и крещят на висок глас.

Е, кой ще ти каже „Добър ден”?! Кажи де ! Никой!

Но най-големият мискинльк беше с домоуправителя. Една сутрин жена му отваря вратата да тръгва за работа и си блъска главата в някакво стъкло. Повече от уплах паднала назад. Кога да се свести, гледат с мъжа й стъклената врата от входа откачена от панти и качена чак на петия етаж. Препречили вратата па домоуправителя, моля ти се, през нощта! После се разбра, че оня от партера се напил и да подсети управата, че не е сложила машинка да не тряска вратата, откачил я и пет етажа на гръб. Вярно, тропа му всеки като влезе във входа. Не държат вратата, а тря-с! Сигурно подскача човекът. Ама така ли, серсемската? Щяха да го дават на прокурора, ама му се размина. И сега сигур за това ще говорим, като се съберем… Подозират него…

Какво, какво – нов мискинльк, какво!

Асансьорът взе да спира всеки петък.

Това!

Не работи петък, събота и неделя, а в понеделник дойдат техниците и го пуснат. Така един път, два пъти, докато да забележим. Хората катерят тия девет етажа, псуват,  влачат торбите нагоре, пухтят. Не е работа – в дните, когато най-много им трябва, той кротува… Аз все нещо си намирам да правя по етажите и  ги гледам. Я ще сменя изгоряла крушка, я някой отворен прозорец ще притворя…

Ръмжат, охкат и през зъби си кажат по нещо. То мъката събира бърже. Има две квачки от горните етажи, които са една над друга. И двете големи чистници. Все проветряват, все тупат нещо от балкона. Случат ли се двете по едно време вкъщи, все тая горната ще провеси нещо от балкона да дразни другата. Оная само това и чака: покаже се до кръста навън, извърне се нагоре и… знаеш. Тесна къща -бесна кучка! Ела, та слушай. После трябва да идеш ла си измиеш ушите. Как не са залетели през перилата надолу, още не знам.

А тия няколко седмици, дето не работи асансьорът, ги гледам, че нещо се спират по стълбите… Дошло им е в главата, че има и трета под  тях. Нея  да тормозят, не себе си… Нищо, каквото и да е, нали си проговориха.

И други гледам: тръгнат  да хвърлят боклука и се спрат  долу. От различите фаланги – кой с кого се скарал за антена, кой за мазе, кой за числачка. Спрат се, па запалят цигара. Да отморят, че път ги чака по етажите. Мъжете са по-сговорчиви, да знаеш.

Само дето тоя от партера ще пострада… Ама и аз… Чакай де… Ами направило й впечатление на една умница, че само в почивните дни спира асансьорът. Защо? Кой? Техниците казват, че някой пипа в таблото. Може да ни изтрепа. Знаеш ли го? И тая умницата казала на домоуправителя, че е само тоя – пияндурника от партера. Както може да откачи вратата отдолу, така може да бърка и в таблото. Пък на него асансьор не му трябва. Откъде да го знаеш? И лудият бяга от пияния. И домоуправителят както му има  зъб, отиде, та се не видя. Ще го дадат на прокурора и толкоз! Жал ми е за човека, не заслужава…

Защо ли? Ами така. Един се е родил да сее, друг да пее. Отруден човечец. Вярно, сбъркал за първото, ама  за второто грам  вина  няма! Чуваш ли – грам!

Откъде знам ли? Ами от мене си. Аз спирам асансьора… Не се пули – аз! Дядо ти Миленко. Имам ключ ог таблото. И ще им  кажа  долу. Вече не може да се трае това нашто във входа. Качиш се в асансьора  и хоп пред твоята си  къща. Ключа отвън, ключа отвътре! И се гледаме само през шпионките.

А като не работи асансьорът, минаваш  щеш не щеш покрай вратите на съседите. Като на село. Там  видиш ли се със съседа, срамота е да  не обелиш някоя и друга дума. А тука в София  какво? Да рекат столичани да ударят едно хоро, ще трябва да го тропат по покривите на колите…

Не ми ги разправяй ти! Ще им го река аз това на домсъвета, пък нека  ме съдят. И ще им кажа още нещо: ела  зло, че без тебе по-зло.

Така де!

 

Момчил Попов, „Асансьор”, из сборника разкази „Танц с вятъра”, ИК „FUMI PRESS”, София, 1994