Стаята на Светла

Разказ от Момчил Попов

Не предполагах, че в стаята на Светла има някой. Затова без да чукам, влязох. Пред мен обаче бялна тялото на жена ми – влязла да се преоблича. Спрях се сепнат до вратата, а тя бързо зави с ръце разкошния си бюст и част от корема:

- Излез веднага!

Пъстрите й зелени очи присветнаха, а ноздрите на  вирнатото й носле се разшириха от гореща струя. Стоеше гола пред отворената  врата на  лакирания гардероб, а зад гърба й се подхилваха пъстрите парцалчета, наречени интимен дамски свят. Понечих да се дръпна назад. Но зелените огньове за кой ли път ме впрегнаха. Бавно седнах на кревата на детето и отпуснах ръце на коленете.

- Слушай, Веро, ако те подпочна сега рано-рано, както си ми на сгода, не знам как ще се отътриш на работа. Така и така си закъсняла…

- Махай се! – изсъска майката на дъщеря ми.

- Как не те е срам бе?! След петнайсет  години семеен живот познавам всяка пора на тялото ти… А си взела да се криеш!

От една година не съм я виждат така. Цяла година! Идва си вечер, преоблича се в банята и ляга до мен на дивана  в хола… Имаме стая, хол и кухня. Детето е само в стая, за да се развива правилно. А ние вече 360 нощи спим гърбом, без да се докосваме. На разтегнатия диван под червената картина  в хола. И не се развеждаме. Дори не смеем да си подадем  документите. Заради детето. Който пръв си тръгне, ще бъде намразен.

И край!

Снощи Верка се прибра в два. Тропа, бута врати, събуди Светла…

- Какво си ме зяпнал? Хубава съм още, нали?!

Беше отпуснала ръце край високите си бедра и меко пристъпяше от пета на пета. Дори повдигна грациозно, доколкото може разбира се, ръката над главата си като манекенка. Ох, леле, Верче, да беше поне манекенка, а ти – секретарка. Колелце. Мъничко. Какво ли говоря?! Ако беше такава, никога нямаше да я взема. Никога.

- Бива ме, а?…

Когато ме резнат тия нахални, лукави ножлета под веждите й, нещо почва да ме насилва отвътре. Тогава обаче се стягам и гледам да съм логичен.

- … А ти с твоите сто кила и дълбокомъдрена  глава…

- Не сто, а осемдесет… Нали отслабнах!

Първо нямахме квартира. Живеехме на трийсетина километра от града. При нашите. Градче, градче, ама същинско село. Детето се роди на един студен неизмазан таван, а Вяра переше пелените му на двора. И всяка сутрин пътувахме. Аз – до завода, тя – до службата. С триста зора след седем години ни дадоха квартира. В един висок модерен блок на двайсет етажа. Близо до гарата. Но се вредихме, защото горните етажи даваха близо метър отклонение от основата. Строителна грешка. Не фатална (кулата в Пиза още не е паднала), но достатъчна собствениците да се откажат.

И ето ти ги Гаврил, Верка и Светла  в гарсониера. Прозорецът й към калкан, сиреч никакво слънце в стаята, а дъщерята покачена като юнга на  висящо легло над нашето.

Може би тогава се е почнало нашето спречкване с Вяра. Не знам, тя все си е недоволна от нещо. Но нали е казано: “Мъж ако не мълчи и жена ако не гълчи, няма мира в къщата”, та и аз не обръщах много-много  внимание на острите приказки. Ще потърпи – ей го, станах нещо шеф в цеха – и заплатата друга, и уважението. Ще дойде ден, ще се рахатясаме – ще доплуваме до пристанището на мечтите и ще напуснем каютата.

Така и стана. Взехме апартамент – двустаен, на втория етаж. Чудна панелна кутийка, меко семейно гнездо.

Че като се развъртя моята жена-а… Драл съм тапет по тапет цялата къща. После шпакловки, майстори, латекс. Затънах  в  заеми до гуша. И  все за добро. А моята  зеленоока половинка пак сумти. Не мина време и  взе, че се вторачи в килограмите ми. Вярно, поналял се бях, ама и работата ми такава – не иска сила, а ум. Производствено- внедрителска  дейност, така се води.

За добро ли, за зло ли, подкарах салатите – според сезона, и никакъв хляб!

Чак тогава забелязах подаръчетата – електронна запалка от конференция в Мюнхен за усърдната секретарка, тефтерчета с позлатени ръбове за добрата служителка, химикалка с часовниче  в нея… Но когато ми се върна една вечер ог симфоничен концерт, вече ми преля. И се сдърпахме.

Навремето тя ме отказа от концертите. Не понасяла такова  виене. Сега – Вера на симфоничен концерт! С кого бе, жена? С колегите. Брях, мама му стара – с колеги да идеш на кино, на театър, ама на симфоничен концерт?! Вижте ме колко съм културна. А ти, Гавриле? Никакъв, някакъв там си.

Попритиснах я една вечер, пална зелените огньове и си каза… Банална  канцеларска историйка!

Да си разделим леглото, тоест  дивана – няма къде и как. Да си тръгнеш – гледай  да не срещнеш после погледа на щерката. А тя се е метната и на мен, и на жената. Много чувствителна, много упорита, много мечтателна, много емоционална. И влиза в пубертета. Мърдане – наникъде!

Цяла година така – 360 нощи на хотел. В новия боядисан с латекс апартамент. Приготвения за безбрежно щастие до старини. Пусто да остане, да не повярваш дори!

Имам брат лекар. И той рови: “Намери ли си любовница, приятел? Ако я караш така, ще се побъркаш скоро. Я се виж, мъж на място!” Приказва си той, ама нито животът е пазар, нито пък любовта на сергия се продава…

- Май ти харесва гледката, а Гавриле? – жена ми се е навела над едно чекмедже.   – Излез най-сетне да се облека на спокойствие! Закъснявам.

Ама какво й прищрака изведнъж, та скочи и се усмихна, пак в зелено:

- А може би ме желаеш?!

Стиснах зъби, примижах. Когато се оженихме, скъпа, ти беше на осемнайсет, аз – на двайсет и една. Не можехме един без друг дълги години. Ех. Верче-е, докъде я докарахме…

- Не се гаври, Вера. Въпреки че си на трийсет и три и още си в силата си, не ме впечатляваш. Повярвай. Опитвам се и да не те забелязвам. Дори ме отвращаваш.

- Разкарай се тогава!

Съвсем  кипнах. И аха, и аз да скоча. Стиснах юмруци в джобовете на домашния халат. Изръмжах:

- Мери си думите, ако обичаш!

Станах и си излязох.

От стаята на Светла.

 

Момчил Попов, „Стаята на Светла”, из сборника разкази „Танц с вятъра”, ИК „FUMI PRESS”, София, 1994