Пчела с бяла риза

Разказ от Момчил Попов

Миналата  година  в третия прозорец на  втория ред отсреща имаше една на квартира. Сутрин така към девет, девет и нещо ще отвори прозореца, ще се проте¬гне едно ху-у-баво на слънцето и ще запее. Ама пее! Като ти кажа: с цяло гърло, ти речи – с две! Пее, прави си гимнастиката, а аз я бистря с бинокьла. Чисто гола! Еха-а! Оперна певица  ли беше, барелина  ли, студенка ли – не знам… Но всяка сутрин  закъснявах за работа заради нейните гимнастики. Взел бях на Даньо, комшията, бинокъла и всичко ми беше ачик-ачик. Но набора усети номера, прибра си го и той почна  да закъснява сутрин.

Добре че напролет и двамата  ни пенсионираха, та си оправихме заетостта. Сега Даньо си рахатува с военната оптика, а аз карам гол като сокол – само с очила. И да имам, няма да им дам! Цяла кошница пари за пет-шест лещи, тикнати в тръба…

А да речеш, че няма какво да се зяпа, не иде.

Мене ми е по-цветно от телевизора бе! Даже така съм си ги кръстил: телевизията и клиентелата. Клиентелата  всяка  вечер я слагам да спи, а прозорците зад градинката  отсреща гаснат един по един като екрани на телевизорчета. Когато и последният телевизор свърши програмата, си лягам и аз.

Само тия, дето си дърпат пердетата, не ги познавам. Иначе мога да ти кажа по списък кой с кого, колко, кога, мебели, професия, работно време… Вси-ичко! А тези, които не ги познавам или са нови, отида сутрин и видя по пощенската кутия. Или питам  някоя баба от блока. Женен, разведен, деца, роднини на село – за пет минути се запознаваме лично, така да се каже.

Така де, хората трябва да се сближават, затова са хора.

Като казах, та се сетих през април как се запознах с едни нови отсреща. Не беше по кутията, ще ти кажа как.

Пак седях на балкона, загасих последния телевизор и си залягах. Да е било единайсе, единайсе и половина. Неделя беше, защото, помня, през деня имаше сватба в шестия телевизор на партера. Сега работеше още. Лягам си, ама си викам, чакай да погледна шестия телевизор още веднъж, че тогава. А?! И седмият телевизор работи! Брех, мама му панелска, нали го загасих и сложих клиентелата да спи?! Позагледах се и тамън се чудя какво ли пък ще ги е накарало да светнат отново, хоп! и осмият телевизор светна.

А-а, тука има нещо! Додето да се облека и да изляза на балкона, светнал и първият телевизор на горния етаж…

Че като засвяткаха ония ми ти прозорци един по един… Палне се другият, угасне предният, палне се вторият, угасне първият… Да е избила тръба или пожар да е – не е. Тогава ще светнат всичките като по команда. А това като рекламните витрини с лампичките, дето гаснат една след друга. Тю, да му се не види! Шашава работа!

Те, наште блокове, са с коридори по цялата дължина. Към мен са стаите, оттатък – стълбите. Дали да не ида оттатък? Може да се бият някои и да трябва да се разтървават. Ама ако са от дисциплината  „четири по сто с мезе” и ме млатне някой в навалицата, ще има да си събирам чейнето етаж по етаж… Не. Я по-добре от Даньо бинокъла и отдалече…

Отивам, зъркам долу, ама то късно и Даньо си легнал вече. Чакам, чакам, по едно време те ти го Даньо се обажда зад вратата: “Кой е!”. Даньо, викам, отвори, аз съм. “Наборе, ти ли си?” Аз съм бе, аз съм, отвори да ти кажа нещо много изключително. Той отваря сънен още по пижама, ама като разбра за какво се отнася, грабна бинокъла, та по мене. Както си е така – по пижама.

Заглавихме се на  моя балкон и  гледаме. Ей тука на. Първо той гледа, после аз и се редуваме, дано разберем нещо. Абе, вика, адаш (ние освен набори, сме и адаши с Даньо), та адаш, вика, аз виждам, че всеки път като се запали прозорецът, вътре се появява една жена с нещо бяло в ръце и го пери из стаята.

И аз видя същото, ама и аз не мога да стопля.

Даньо вика: “Сложи си и очилата и отгоре бинокъла и така сигурно ще разбереш. Няма начин! Аз моите ги не взех в олелията”.

Сложих и очилата и тамън ми се избистри отпред, то взе, та се загаси тоя телевизор и се запали другият до него. Те тия, наште блокове де, са дълги, ама ниски – по четири етажа, и вечер като светнат, ми наумяват на питите с кутийките за мед. И хората също пчели щъкат из него като в кошер.

Викам на Даньо: Даньо, това ще да е пчела с бяла риза. А той се блещи: “Ти изкукурига ли бе, адаш?! Какви пчели, какви бели ризи бълнуваш?”.

Ами такива!

Само че не бяла риза, а бял чаршаф. Дане. Оная отсреща разнася бял чаршаф с червено по него… Нали имаше сватба  днес и още продължава.

Верно бе, Дане!

Вярно, я! Па може и да се лъжа. Утре ще питаме.

Питахме на сутринта. Така било.

Карали-варали сватбата в шестия телевизор и мла¬доженците, ужким  уморени де, отишли да спят. Ама то не било баш така, ами свекървата  казала на момчето да направят така. Както си е по табиет. Тя и сватбата цялата била, както си му е реда: с белите пешкири, със здравеца, с иконата. Отишли оттатък. Ако булката се окаже добра, ще се върнат и ще пият благата ракия. Ако не – ще си траят и ще си спят до сутринта. Ни лук яли, ни сватба мирисали. А гостите ще се опият и толкоз. Така си казали, а старата тайно се моли булката да е добра…

И ето ти чудо – иде младоженяка и носи завит чаршафа. Мамо, вика, тука нещо изцапано, да го опереш. Че като ревнали гостите, като заквичали-и…

И тръгнали от етаж на етаж да показват честността на булчето… Вярно – традиция, традиция, ама кой разнася вече риза из селото бе, джанъм? И то не из село на сутринта, ами посред нощ из етажите на блока?!

Простотия, простотия, та до шия!

Не в блокове, в аероплани да ни тикнат да живеем, пак ще си я носим в куфара. Намерим  ли се малко рахат, да си я отваряме и да си я целуваме в устата.

Като булче.

 

Момчил Попов, „Пчела с бяла риза”, из сборника разкази „Танц с вятъра”, ИК „FUMI PRESS”, София, 1994