Послепис

Разказ от Момчил Попов

Здравей, Емилия!

Чудно защо тази вечер ми се губиш и не мога да си те представя. Ето сега например те виждам, но след секунда лицето ти е ново, косите ти са други, може би само устните са твои, да, те не могат лесно да бъдат заменени с други, но в общи линии мъжделееш. Почвам да те бъркам с други момичета, все по-трудно и насилствено сглобявам чертите ти, а това вече е победа.

Емилия, няма да получиш това писмо. Смешно е да се пише от едната до другата стая, нали? Но тази вечер имам нужда от нещо подобно, за да се отърся съвсем и най-после да мога да се погледна в очите. Извинявай, че става така, но така ще мога…

Абе какво ще мога, какво няма да мога! Просто тази вечер нещо ме е стегнала капата и искам да ти обясня грубиянщината си спрямо теб. Малко силно казано е “грубиянщина”, но много добре си спомням какво ми каза оня ден. Ти каза: “Какво става с вас бе, момчета? В последно време сте едни такива кисели и намусени, че не мога да ви понасям дори”.

Каза го на нас с Владо, а гледаше само мен. Е да, смутолевих, че съм много зает в работата, че ми се спи вечер и може би затова, а може и да е заради… Усуках няколко локума старателно и добросъвестно.

Лъжа, Емче! Много добре знам защо го правя. Кое ли? Ами това, дето в последно време съм точно обратното на онова, което бях допреди седмица. Правя го заради обичното ти магаре Владо. Правя го, защото това магаре ми е приятел от дълги години и го обичам, а ти си негово момиче. Затова!

А-а, видя ли?

Ох, да можеше да прочетеш тия приказки, дето ги калъпя сега, та поне малко-отмалко да ме разбереш. Добре че ви няма, иначе щях да намеря начин да ти ги кажа. Пък каквото ще да става!

Ами то взе да ми става неудобно от себе си вече. На какво ли не се преструвам?! Долен тип ли не щеш, нахалник, простак, а отгоре на това и женкар? В такива моменти ми иде да си хвана главата, да я насуча като на ластик и после да я пусна отведнъж, та  дано ми дойде акъла… Сега, ако можеше да прочетеш това, сигурно би се изсмяла.

Смей се, мойто момиче, смей се на стария глупак, смей се на човека, който върви против природата заради някакви догми, вързани в думата “приятелство”. Какво е това, дявол да го вземе?! Чувство ли е, начин на живот, нещо велико или нещо обикновено, потребност или най-долнопробна условност? Че буквичката А, след като има плюс в буквичката В, няма право да бъде пипина от буквичката С, защото С има дълъг плюс с В.

Е, буквата С сама си посипа пепел на главата, та дано плюсът на буквичката А, който застрашително наедряваше и беше тръгнал да зачерква безпомощната буква В, се върне на място, разбрал, че буквата С е равна на нула. Успях, Емче. Казвам го, ама въздишка ломи младежки гърди и бръчка върви по морно чело. Тия дни забелязах, че докато говориш с мен, светналият ти поглед си взима за компания няколко ситни иронични бръчици в края на очите, а това ме дразни.

Нищо! Туй да ми е кахъра. Нали онова щастливо магаре е доволно вече. Обожава те, хлапакът му с хлапак, и те има, и май не те заслужава… Как ти изщрака с пръсти да дойдеш при него, оня ден де, същия. Като на кученце, мама му стара! Е бива, бива, ама цяла жена за курбан не бива! Ти му се намуси, хубаво…, ама жестът беше за мен. “Видиш ли, брат, тя си е моя собственост и да няма туй-онуй! А де!” Разбрах го. Прав си е човекът, аз го бях ударил съвсем през просото.

Ами, Емче, като те видях, хлъцнах. Що да правя, такъв съм си?! Пък и ти си… Май пак въздишам като локомотив… Сега, като си спомня, малко ме досмешава, ама пък ми е и хубаво.

Че то щуротии ли не бяха, флъонги ли, въдици ли? Знам какво харесвате вие, нежен пол такъв. Не, не съм бил преднамерен, просто ми беше много, ама много хубаво с вас оная вечер. И чак на сутринта си дадох сметка как съм го закършил. Беше неделя, бях политнал с кисела физиономия към чешмата в кухнята, дано погася малко вътрешностомашното горене и те видях чак когато се сблъскахме. Ти се миеше като някаква самодива на извор…. Оле-ее, станах и лиричен!Ами да, то това жените до какво ли не ни докарвате?! Ти се стресна и се изправи рязко срещу мен…

Е колкото и да бях мътен, все щях да ги забележа. Малко ме е срам от белия лист, но ти нали няма да го гледаш, та ще си отморя очите.

Ах, тези женски прелести, истински прекрасни тогава, когато са скарани една с друга! И тази лоша зима, която ги потулва в дън пуловери, жилетки и проч! И тоз пусти късмет да видиш такава прелест, скрита зад блузка!

Ей, красотата е немирница – трепнаха, та се засмяха, а аз потръпнах и зажумях. Ти се усмихваше, но при вида ми, един разрошен такъв и ококорен, ме погледна учудено и попита какво ми е. Веднага продадох мътната си глава: “Главата ме боли” и пуснах трагичната физиономия. А ти, както беше още с мокри лице и ръце, дойде и сложи длан на челото ми. После се опита да срешиш с пръсти вечно раздърпаната ми перушина. Каза: “Ами така е, като пиеш и пееш!” А-а-ха да река и аз: “Така е…” и да те грабна в мойта стая. Дип, че изтича за аналгин, в неговата стая де, не в мойта… После направи кафе, а той още спеше. Главо, главо!…

Как ме гледаше през цялото време.

След два-три дни.

Здрасти – добър вечер. Владо идва отзад, а ти пръскаш тъмнината с твойто си, женското си сияние. Навеждам се да те целуна по бузката за добре дошла. А ти се повдигаш и ми даваш всичките, всичките, всичките си устни. Ей, голям мъж порастох, ама в такива мигове колената още не ме държат.

И после пак тази зима. Ти: “Студено ми е. Няма ли мъже в тази къща?”. Владо нехае, а аз се обиждам веднага: “Как да няма?!”. Скачаш от него и се гушваш в мен. Търсиш с ръце топлината на пуловера ми, слагаш глава на яката и се отпускаш, а аз, аз…

Владовият поглед трещи. И двамата го чуваме едновременно и се пускаме като парнати…

И така нататък, и така нататък. А виждала ли си друг път Владо да танцува? Аз поне до тази вечер не бях го виждал. Вечерта, когато през всичкото време танцувахме двамата. Та се принуди момчето и то да се разкърши. По неволя. Ти беше шикозна, благодаря ти! А очите ти – само спуснати потрепващи мигли. Благодаря ти!

Емилия, може би Владо ти е говорил за мен. И знам какво би могъл да ти каже. Той ме обича дотогава, докато около мен не се завърти жена. Стане ли това, а то се случва доста често, Владо вече ме мрази. Знам си го.

А Владо е друг. Той е половин светец, домашно пиле. Обича всичко да е в строй. Не знам какво си му харесала, освен това, че външно е много красив, но ми се струва… Впрочем това не ме засяга.

Бъдете щастливи! Аз ще продължавам да се правя на глупак и грубиян. Просто ви обичам и двамата. Много сте ми сладки.

Само дето ми е малко криво, че си разваляш мнението за мен. Не съм такъв.

Какво ще се подписвам! Познаваш ме.

П.П. Ти наистина си глупчо! Да вземеш да си “забравиш” съчинението в неговата стая. Бива ли така, буквичке с плюс?

Емилия 

Момчил Попов, „Послепис”, из сборника разкази „Интимности в пейзажа”,  ИК  „Аридел”, София, 1992