Салто

Разказ от Момчил Попов

При скок от гърба на коня един от акробатите падна на арената. По гръб. И то не в триците или пясъка, а отстрани на первазчето, по което търчат клоуните и пукат балони.

Правеше двойно или тройно салто върху полюшващата се гърбина на рошав тежък кон. Беше се пляснал по бедрата, крясна и хвръкна. С усмивка. Излетя с гръб към движението откъм опашката и след опасно задно салто трябваше да се прикони с лице напред някъде около плешките. Но тромавият товарен чичка под него избърза  ли, кривна  ли  и меките кожени обувки се хлъзнаха по кафявия потен хълбок.

Не се чу  звук ог падането. Само лъскавото лилаво трико се разглоби за част от секундата и заприлича на дървения  войник на конци, който прави гимнастика в ръцете на  дете, но е застинал с осукани мишци.

Пръв откъм средата на арената към  падналия  войн се затича мъжът с камшик, който водеше номера. Конете спряха. Още десетина  жилави трика скокнаха и се надвесиха над колегата си… Оркестърът млъкна.

Тази секунда, две или три на арената щяха да струват доста на момичето до мен. Както държах ръката й в моята, така и неволно я приклещих. Тя се размърда на дървената пейка, дръпна си побелялото ръче и на свой ред инстинктивно ми върна ласката.

Долу в белия кръг бяха вдигнали младежа и опитваха дали може да ходи. Двама акробати го придържаха на рамо, а шефът на групата се опитваше да разбере дали има счупени кости.

- Аз съм падал на гръб – промърморих в тъмното. – В момента не боли, а тръпне. После стават белите. Дано не си е ударил гръбнака…

Прожекторите от купола на цирка се пресичаха над  арената в различни ъгли, чертаеха във въздуха над артистите лъскава мозайка. Конете пориваха с копито в триците и сигурно попръхтяваха. Целият млъкнал цирк очакваше младежът да бъде отнесен зад кулисите и номерът да бъде прекратен. Но… жилавото тяло долу се разкърши, заувива и чудо! направи подскок. Шефът на трупата вдигна камшика, акробатите потупаха по рошавата глава неуспелия млад колега, музиката загърмя.

- Тия са луди! Да го водят на доктор да го види! Стига са рипали, стига… Гледай бе, Люска, гледай бе, чедо…Мама ви, циркаджийска! Ще затриете момчето!

Конете отново потропваха в кръг, артистите бяха заели заучените си пози и места, а къдравият войн отново крясна от гърба на мудния чичка и излетя в салто…

Насилих се да гледам, за да  видя още веднъж ината очи в очи. Но оня красавец  долу направи блестящо двойно или тройно салтомортале, стъпи добре на гърбината и скочи в ръцете на тичащите около люлеещата му се работна площадка колеги.

Те писнаха от кеф, запремятаха се. А той изтича към мястото, където преди минута замалко не бе загубил здравето си под копитата на коня и зараздава въздушни целувки на публиката. Тя крещеше от възторг.

- Фукльо! – този път Людмила даде мнение.

Акробатът стъпи на первазчето на арената, за да тръсне черни  къдрици в поклон. Изправи се с ръка на триъгълните си гърди и се усмихна. Усмихна се… Усмихна…

Чакай, чакай, моето момче, къде съм виждат усмивката ти? Дръпнати прави устни с големи чупки нагоре… Ама да… Салтото. Задното салто в басейна…

- Люска, този долу е Рашо Цирка.

Момичето ми, което кой знае защо бях довел на цирк тази вечер, отпусна ръката ми.

- Кой долу?

- Дето падна. Акробатът.

- И какъв бил?

- Рашо Цирка. Така му викахме в казармата. Заедно сме служили.

- Ти чуваш ли се какво говориш бе, Любо? Този е грузинец или казак. Нали съобщиха, че са руска трупа…

Втренчих се отново в моя избраник и примижах. Подскачаше с другите десетина по конете, та пушек се вдигаше. Сега е с буйна къдрава коса, тогава беше високо подстриган… Може и да не е той. Но снимките…

- Люска, в казармата ни е показвал снимки. Свири на  акордеон под корема на препускащ кон. Облечен като джигит… Леле, как щеше да се пребие пустият му Рашо!

- Не е той! Казах ти.

- Добре, в антракга ще го потърсим.

- Само ще ни се смеят циркаджиите.

- Нищо.

Рашо имаше любим номер тогава. Както си говорите нещо, той леко-леко се отдръпва назад, поотпусне ходилата с тръскане, рамената и фют – направи задно салто на косъм от носа ти. Както си стои, без отскок. А лятото в басейна на поделението ни учеше да го правим… Застанеш с гръб на стъпенката, нагласиш се на пръсти и скочиш. Важното е във  въздуха да си хванеш колената и да ги пуснеш. Е, и да уцелиш с пети водата, а не с теме… Дори нави един сержант да опита и той. Бая се посмяхме, защото оня гонеше сто и двайсет кила. Така се изпльоска в басейна, че се наложи да го мажем после с мас от кухнята.

В поделението Рашо беше склададжия, караше лека служба. Но никой не му завиждаше, а се ежеше срещу фуражките. Върнали  го от турне в Америка, че да служи. Акъли! Че колко ще докара на държавата в склада?! Нищо! А оттам? Валута, братче, валута… Иди им разправяй! Като ни показа на снимка и каква кола беше продал там преди да  дойде в склада… Остави се! А той се смее. Нищо, вика, на следващото турне ще си купя друга. Само дето за тия две години мускулите ми ще станат на боза… И си вървеше Рашо из поделението и си рипаше.

Ей го сега отново. Само че какво ли прави в руската трупа? Може би специализира… Знаеш ли го?!

Номерът свърши, постлаха арената, миризмата на обор се разсея и така нататък. Аз така и така не обичам цирк, ама до антракта – хич! Каквото и да направят под купола, все нещо ме кара да се хилкам. Вярно – мускули, пъргавина, съобразителност, воля и хладни нерви. Ясно! Ама  като знам колко пъти трябва да се повтори едно единствено движение, за да се усвои… Не да ти писне, ами да ти призлее! Пък и номерата, които ги знаеш наизуст от предишното ти ходене на цирк… Било то и преди пет години… Да не говорим за фокусите, които най-много ме разсмиват…

Абе – цирк! Някой като ти обяснява  за нещо неудобно, дето му се е случило, няма начин да не изтресе накрая: “Абе цирк, братче!”.

Оркестърът захлупи тромпетите, а ние с Люска под  ръка се изсулихме изпод платнищата. Един обикновен сгъваем цирк. Разгънат и опънат като плажен чадър. Захлупен под лампички между ж.п. прелеза  и панелените му братя.

Запрескачахме опънати въжета между фургоните на артистите. Търсим трупата конни акробати. Мисля си за Рашо. Видяхме конския фургон, спряхме едно момче в тъмното. Рашо ли? Тука е, облича се. Ще му кажа, че го чакате. Добре.

Застанахме до дървената стълба, опряна във вратата на фургона.i

Опитах се да мерна нещо между перденцата на прозореца, но не успях. За миг пред очите ми отново грохна  войникът на конци. Тръснах глава. Як е, нищо му няма на Рашо. Ама защо ли се бави? Дали само се облича или не го превързват нещо?

Вратата над нас се отвори и плисна жълто върху лицата ни. По стълбичката заскача момък… Същите стъпки.

- Рашо, здрасти. А да видим, помниш ли ме?

Старият ми казармен другар застана пред мен, опъна назад шия  ужким че    забравил и огъна краищата на устните:

- Ах, ти, Любе-е, дърта кокошко, откога не съм те мяркал на хоризонта!

И се прегърнахме като държавни глави пред репортерите. Леко, без много стискане. Особено аз. Да не го строша нещо.

- Запознай се с годеницата ми.

Людмила плахо пристъпи напред. Съвсем  лекичко подаде ръка. Дръпна се, замълча. И аз така. Както се бях усмихнал, свих съчувствено вежди и съвсем кротко попитах:

- Боли ли?

Рашо държеше ръцете си на кръста. Сменил лилавото трико с джинси и кожено яке. Наведе се към мен като при поклона към публиката:

- Какво?

Отдавна не сме говорили, вече не сме си толкова близки… Но повторих:

- Боли ли те, Рашо?

Красавецът с черни къдри ме изгледа учудено. Зад гърба му в тъмното негови колеги все още в лилави трика се занимаваха с конете. Мернах и оня с големите копита, от който падна Рашко. Приятелят видя какво гледам и се плесна по челото:

- Ама ти за салтото ли питаш? Ама ти наистина ли? Личи ли?

Като се разсмя… Ние с Люска се спогледахме. Овладя се бързо:

- Любо, наистина ли не личи, че е номер?

Какъв ти номер бе, панто?! Щях да строша пръстите на момичето си.

- Не.

- И върви така, а? – Рашко се бе зарадван от сърце.

- Върви.

- Шефът го измисли. Това е най-новият пирон на програмата ни.

Начумерих се:

- Хубаво ви учи дъртакът му нееден! Я да се хакнеш и да си строшиш гръбнака… Ама сега хич ли не те боли? Така се изтряска преди малко…

Рашко ме потупа отвисоко по рамото. Като пред басейна в казармата:

- Любе, стягам си мускулите и се хлъзвам по хълбока на коня. Нищо работа!

- Нищо, нищо, ама под копитата…

- И там съм бил.

- Знам.

После почернях. Изведнъж. Мама му стара, ще ме стяга камилата му с камила! Той си прави бизнеса, а ние, щураците, треперим. И то да е работа като рабога. А той си троши кокалите за слава. Докато е млад, ще ги троши, ама после…

Питах го защо е в чужда група. А той – имали един месец между две турнета и докато са  в София, се омешали в руската сатата… После си разменихме телефоните… Питахме се за “стари бойни другари”… После ни покани отново на цирк…

И така нататък, и така нататък.

 

Момчил Попов, „Салто”, из сборника разкази „Танц с вятъра”, ИК „FUMI PRESS”, София, 1994