Мускулна треска

Разказ от Момчил Попов

В миячното на кварталното ресторантче цъфна препирня. Старата – вече жена пред пенсия, заяде младочката:

- Виж, червилото стои по стъклото. Ще дойде инспекторът от хигиенното и ще те глоби.

Държеше чаша за вино с два пръста и редеше меко, без злоба. Младата се сопна:

- Айде ма, я си гледай парцала там! Акъл не ща.

Белокосата остави чашата на място. Пусна чешмата и с меки локумести движения подхвана мокрите си фокуси. Но не изтрая и даде ново мнение сред шума на водите:

- Не щеш, не щеш, ама ако ми сервират в такава чаша, хич…

Мислеше си нещо чернооката, но бясна от раз – тръсна ръце от водата, забоде китки в кръста, напери тежките си динки:

- И-их, мале! Една простакеса да ми говори за  красота! Абе кой ще ти сервира на тебе ма, та си взела и акъл да даваш?!

Скандалът се поомачка. Напрегнатите в копчетата бели престилки се поклониха пред алуминиевите корита. Дунапренените гъби заскърцаха яростно по порцелан и стъкло…

Миячното е топло и влажно, а стъклените стени на ресторантчето – потни и непрогледни. Силното сияние на снега отвън рисува клиентите като в очи със перде – само в размити силуети. Размърдат ли се да стават, бай Наско с черния сукман хуква да изпълнява гражданския си договор – трупа на гишето чиния след чиния. После посяга към вечно отворената си биричка, скрита на служебната маса, погалва я и й лепва дълга страстна целувка. Като младо войниче… Докато двете вътре хващат поредната си мускулна треска от търкане.

Как стана, откъде се умъкна, как никой не разбра, но повиканият дявол се яви. Без рога и копита (не дай си Боже и опашка!), но с карта от ХЕИ, титулуваща го като инспектор от Хигиенно-епидемиологична инспекция. Влезе в миячното, остави настрани чантата си и докато каже “Добър ден”, пипна за столчето една от обърнатите чаши.

Младата усети рогатия с рамото си. Обърна се. В  първия миг не вдяна какво става. Но като видя балтона, връзката и строгите очи, въздъхна жално.

Двайсет подпухнали розови пръста се тръснаха над коритата. По пет над едното и пет над другото стиснаха кранчетата. Водата спря. После всички заедно огалиха бавно ханшовете на двете жени.

Инспекторът не стоя дълго в кутията с дъх на прокиснал хляб. Повдигна още три-четири чаши от подредбата на едрата здравенячка, завъртя ги към жълтата крушка на тавана, пък взе да клати глава. Настани се до масичката пред гардеробчетата, под чието стъкло се хилеха модни красавици, киноартисти и черноморски курорти. Отвори чантата бавно и тържествено. Извади бланките. Лелката с белите къдри прехапа устни – акт!

Чернокосата мигаше лениво… Изведнъж се сепна: ами кариоката? Оф, там си е. Поне за нея няма да я дъвче началството. Подаде паспорта си, а оня взе да диктува:

- Нешка Димитрова-а Цинцарска.

Лелката до тоя момент изпълняваше ролята на именит държавник  в алеята на възрожденците… Хак й е на тая сръдла! Малко й е стотачката! Ем му думаш, ем ти се зъби. Кифла с кифла!… Но чу името по паспорт и каменната й фасада се напука.

Инспекторът изкара един инструктаж, взе си довиждане и се джироса нанякъде.

Мълчание. Тишина. Размисъл.

Младата сяда, вади цигара, щрака. Пуфва нависоко. Като красавиците под лакътя й. Очаква нещо от сорта на “Видя ли, Нешке! Като не слушаш – плащай”. Въси вежди в очакване на атаката, но…

- Нешке, ти май нещо си ми род… Откъ…

Червенобузестата изгърмява:

- Хе, тая па селянка! Къде е Оряхово, къде – София?! От Господ до шлифера му! От такива селяни като тебе ние, софиянците, не можем да дишаме вече… Забрадката, престилката и айде у столицата. Големия град на избягалия селянин. Роднина ми била… А не ме ядосвай пък и ти!

Старата спокойно преглъща новия  хап. Благо реди:

- Ама и аз съм Цинцарска като тебе.

Чернооката извива устни. Някъде накрая им пролазва  дим от цигара. И мъдрост:

- Имена мно-о-го…

- Ама тоя род е малък, знаеш. Откъде си, Нешке?

- Казах ти, софиянка съм!

- Ама коренът ти е от Троянския балкан, нали?

Пищната булка прецапва набързо:

- Свекърът е оттам…

Разбира какво е казала, вторачва се в сините очи насреща й, крещи отново:

- Чакай ма! Ние наистина род ще излезем. Кой водиш ти?

- Лазар Цинцарски.

Черните вежди се свиват на буря:

- Оле-е, бате Лазо! Ами той е син на брат на свекъра…

- Кой брат? Те са шест.

- Добри.

- А така! – белите къдри сияят. – Значи ние с тебе, Нешке, водим втори братовчеди. Видя ли сега? В една шепа сме двете.

Тялото на младата изхвръква от стола.

- Како Тотке! Како Тотке! Ти ли си, ма?!

Месестата женица се усмихва тъжно:

- Аз съм, я.

Другата понечи да я прегърне, но се сети за думите си и отстъпи.

- Како Тотке! Откога се каним с моя да ви дойдем на гости… Откога… – въздъхна. – Че то род така се не губи… Трябва да се имаме. Така  де.

Дръпна се рязко. Друсна се на стола. Потърси цигарата си.

- Леле, как се омаскарихме, како Тотке-е…

Старата се приближи. Хвана я за рамото. Повдигна й главата. Между черните гримирани клепки се бе събрала влага. Като в умно кравешко око.

- Нищо, чедо, нищо. Нищо не си казала. Пък и да си рекла нещо, от нерви е…

Яките рамене на Нешка притреперваха:

- Добре че дойде тоя господинчо да ме глоби… А вече два месеца ще си издерем очите…

По меките бузи на кака Тотка също плъзна струйка. Зашепна:

- Нищо, чедо, нищо. Трай си… Трай си, че ако другите разберат, ще ни попилеят от клюки.

- Ами наште?

- Ти няма да разправяш много-много. Видели сме си името на фишовете за заплата и така… А?

- Добре, како Тотке… Ами ти?

От гримираните клепки по червените бузи надолу се чернееха браздулци.

- Нищо, чедо, нищо… То аслъ, пощуряхме вече от нерви… Айде да хващаме чиниите, че гишето се затрупа пак.

- Добре, како Тотке.

Пет пухкави пръста над единия умивалник и пет розови над другия погалиха замислено кранчетата на чешмите. Водата рукна, дунапрените заскърцаха.

А на малката масичка пред гардеробчетата на готвачките, върху красавиците, киноартистите и курортите актът за глоба се бе огънал от лакътя на младата така, че приличаше на крива старческа усмивка.

 

Момчил Попов, „Мускулна треска”, из сборника разкази „Танц с вятъра”, ИК „FUMI PRESS”, София, 1994