Жужи

Разказ от Момчил Попов

Една нощ, а може би утро имах удоволствието да потека в огромна карнавална река. Бухнали прически, златни обеци, гримове, начервени до ушите бузи, вталени, широки, дълги, фантазни рокли, деколтета, голи гърбове, рози в реверите, укрепващи мустаци… Всичко това се полюшваше по повърхността на реката, плъзнала по студения тротоар от спортната зала към стискащия жълти нокти светофар на кръстовището долу.

Тютюневият ми костюм на едва забележимо каре се оттичаше бавно в композиция с бяла дълга рокля с рози в краката. На ръкава му уморено от дълги бесовски танци почиваше ръкавче от бяла заешка кожа. А чипо мургаво носле час по час гьделичкаше ухото ми:

- Как не й омръзна на тая Жужи бе? Кажи, Пламка, как?! Три години: “Господин Гергов – така. Господин Гергов – иначе. Хи-хи, ха-ха, моля!”. От нея ред не можеш да хванеш при класния. Та дори настойник й стана.

- Е, пълна шестица диплома не се взима току-така, Сонче.

Лехата с рози се изви грациозно:

- Умна е, чете… Не можеш да кажеш, че е тъпа. Но другото… Тия  лукави очички… Може би е вродено, Пламене.

- Ами! Единайсти клас го изкара, без да е отворила учебник. Нали сме си говорили. Всички даскалици знаеха, че е човек на класния.

Стигнали бяхме до кръстовището. Двайсетината пред нас завиха към парка и ни махнаха да побързаме. Соня продължи:

- И тая нощ… Да се откаже от избора си на кавалер и да кара абитуриентски бал с дядо си. Тя на осемнайсет, той на шейсет. Единственият  в живота й бал на зрелостниците, най-красивият миг, бленуван цели три години. Пфу!

- Сонче, успокой се! Както патетично  я подкара, ще трябва да  кандидатсваш журналистика, а не архитектура.

Чипото после се вирна заплашително:

- Пламка, ти пак се подиграваш, а? Ама аз… Нали се бяхме разбрали за тая вечер… Абе кво се впрягам, не те ли познавам вече… – съкровището ми от тая нощ наду бузи. – Като се заяждаш, приличаш на Гергов с млечния зъб…

Изкискахме се нависоко.

- Видя ли, Пламка, още не си е направил чейнето. И се хили като бебе насреща ти – само с един зъб…

- Е нали се извини човекът в час на класния. Тия индианци зъботехниците…

- А тоалета й… – Сончето завъртя дамската си чантичка и плесна в мрака думата-пеперуда. – Бяло сладко и грамофон с фуния. Увила раменете си в целофан, пък го вързала с фльонга на главата. Като торта. Само и само да влезе в тон с дядката… Грозавица!

Градът дишаше спокойно в утринния  хлад. Някъде пролайваше куче. Но нещо все ме караше да се обръщам назад и да ускорявам ход.

- Красавица – грозавица… След минута-две ще проверим що за птица е Жужи. Като ти се усмихне насреща…

Мургавата лудетина нацупи устни:

- Хм, ще се усмихне! Нали им избягахме преди малко. Ще си счупя токчетата да бързам заради нея… Сигурно още се лутат из навалицата пред спортната зала…

Тайно подхилване:

- Ей ги зад нас. Пухтят.

Соня стреснато ококори очи в тъмницата. Недалеч зад нас две закръглени фигури се клатушкаха в такт.

- Леле, тия са прецепили направо между блоковете. Стана тя, каквато стана!

Групата се бе нанизала по асфалтовата алея, възлизаща на магистралата. Със Соня ни се искаше да подсвирнем, изкашляме, изхъмкаме или нещо такова, но грамофоньт с фуния и млечният зъб топяха последните метри.

- Уф, колко бързате! Не можем да ви стигнем с господин Гергов.

Пухкавата мома с кок на главата, дантелен шал и строга синя рокля, сиреч милата ни Жужи, наистина озари с усмивка Сончето. Дядката със златни рамки и бяло немирно кичурче на темето също се разтапяше от нежност:

- Ете, то наистина много бързате, деца. То човек не може да ви насмогне… Я, Пламене, извикай на ония индианци напред да почакат малко… Ете, та то не сме си взели довиждане след бала, не сме си рекли туй-онуй преди лягане… Айде, викни, викни.

Понечих да се освободя от ръката на дамата си, но Сончето ме накълца с мигли. Затътрахме се бързо към младите дами и господа…

Ако в този момент можем да погледнем от много високо надолу, ще видим  голяма осветена магистрала, зад нея – парк, асфалтова детелина за влизане и излизане от магистралата и малко кафене с басейнче отпред. В това пресушено корито зиме и лете се изтяга голо гранитно момиче. Кафето наричат “Феята” заради момичето. През деня магистралата и детелината са току-що заклан змей -хъркаш, буботещ, димящ, крещящ… Но в този ранен час четвъртото орязано листо на детелината лежеше тихо в краката на красавицата. Орязано ли? Ами да – заради нея… По асфалтовата й петура пъплеха бели калинки. Двата бръмбара на дръжката за миг стреснаха празнуващите буболечки, кацнали на детелината. После две по две се нанизаха към празните маси зад гранитната фея.

- Ете, деца, замалко да не си вземем довиждане.

По масите на кафенето-градина с прибрани за през нощта покривки беше се оклюмала цялата дружина. Едни пуфкаха презрително, други оглеждаха ръбовете на панталоните си, трети се мъчеха да запалят с поглед юнашкото перчемче на овалния старчок. А той, застанал пред тях със стиснати длани, изпънат в гладения си до вкоченяване  костюм, се стараеше ла покаже всичките прелести на единствения си зъб:

- Е какво сега, деца? Бехте се засилиле към парка? Да крещите, да ритате кофите с боклук, да се гламосвате… А-а, не тека! Не тека, казвам аз!

В тъмното се разпука тих ромон. Беловласият взе да повишава тон:

- А ако дойдеше полиция? Ако ви приберат? Ете, колко му е?! После ще дойде писмо в гимназията и господинът ви Гергов отново на топа на  устата… Не може то тека!

Хареса си речта и по стар навик реши да я оцвети:

- А ако ви срещнат някои хулигани, а? Да вземат да налитат на мометата… Какво ще правите, питам аз? Я ги какви рибета са, па  и вас  да натепат.

Почетната половина на събранието в костюми заръмжа. Класният усети, че почва да прекалява и  взе да се щура из масите, като все си повтаряше: “Не тека!”.

Дамата му с бяло сладко под езика  в този драматичен момент бе предпочела да се слее с простолюдието. А кавалерът  й вече осъществяваше гениалното си хрумване: раздаваше автографи по поканите за абитуриентски бал. Те тека, за спомен, да минава  времето… Но Жужи скочи от стола си и увисна  на лакътя му като глезена съпруга:

- Господин Гергов, спи ми се вече. Ще ме придружите ли до вкъщи?

Очилата на античния абитуриент се разсвяткаха:

- Ете, да спиш, дете… Ама то тия индианци как да ги оставиш?

Жужи се зафрьцка около него:

- Е-е, не сме малки вече, господин Гергов. Пък и зрелостен изпит държахме… Вече сме мъже и жени.

Старецът изви глава и с едно око мерна карнавалната сюрия, с другото – дамата си. Взе да клати глава, да хъмка и криви бръснати бузи:

- Жени, казваш, Теменужке, мъже… Е, добре, айде да те водя… – Лека нощ,  деца. И се прибирайте вече.

Хванати под ръка се заклатушкаха по детелината. Кимнаха на тръгване и на двама ни, които стояхме встрани. Сончето вече нареждаше тихо:

- Ей, как леко разкара стареца тая кукличка! Голяма играчка е, Пламка, голяма…

- Не ми се вярва, Сър Гергов да се откаже толкова лесно – никога!

- Мислиш ли?

- Ще я изпрати и пак ще хукне да ни гони. Квартирата  й е съвсем  наблизо, в блоковете там.

- Вярно бе. А сега?

- Чакай да чуем какво става.

Около семпла  лъчезарна красавица се бяха скупчили няколко момчета. Коронясана преди няколко часа за “Мис бал”, тя усърдно събираше завистта на по-грозните патета. Говореше с леко привдигнати вежди:

- На тръгване Жужи ми изсъска, че ще го разкара и ще дойде. Дай да я почакаме.

- Айде бе, я да върви на… – мъж като балкан с тесни рамене и голяма глава се силеше до нея. – Момчета, айде да дигаме гълъбите нанякъде, докато е време.

- Не, не е шик така! Ако не друго, тя поне ни отърва. Да почакаме, а?

Одрямахме се по масите. Майската нощ  лепеше ледени длани по голите рамене на част от дамите. Няколко сака ги заметнаха, няколко ризи светнаха на неона. След има-няма десетина минути се чу едно “Ете, деца…”.

- Ете, изпратих, деца, момичето и си викам, чакай да видя  тия мексиканци какво правят… А вие си седите още тука.

Класният бършеше с кърпа потно чело. Подшушнах на Соня:

- Е сега  вече стана манджа с грозде! Като дотърчи и Теменужката… Хайде да движим, Сонче, докато… То се е видяло вече.

Чу се вик:

- Ура-а-а… Момчета, пратих  дядката  да нанка-а… Почваме живота…

Засегнатият от любезното изказване, който отново се бе втурнал да раздава подписи, дано се разсъмне, се вслуша нататък. Това да не е гласът на Теменужка – неговата мила Теменужка, нашата Жужи. Отличничката на класа, радостта на очите му, гордостта му… Тя ли крещи?

- Какво сте се вкиснали бе?! Разкарах стареца. Да тръгваме!

Беше се преоблякла в пола и блуза. Кожено елече покриваше дребните й гьрди, а на краката й потракваше любимото сабо. Кокчето беше изчезнало, на рамото й висеше плетена торба. За тази практична вещ с дълги власи по нея някои момчета казваха, че е пътуващият гардероб на Жужи. За всеки случай, ако замръкне някъде, с чифт бельо за  смяна…

Жужи се спря пред масите, вдигна ръце да извика още нещо, но го видя… И се сплу. Другите ги нямаше – нито дишаха, нито мърдаха.

Сър Гергов направи няколко крачки. Застана пред нея:

- Теменужка?

Тя мълчеше. Гледаше в сабото си.

Вкочененият му костюм се нагъна от раз. Старчето се прегьрби. Бавно свлече от носа очилата. Взе да ги трие яростно с бяла кърпичка. А късогледите му уморени очички с червени ръбчета  мигаха в Жужи… Пак сложи рамките, стисна устни, изкриви бузи:

- Как тека?!… Не тека!… Деца, лека ви нощ!

И си тръгна.

Жужи заметна рошавата си торба на една маса.

Тук свършвам, а започнах с думите:  една нощ, а може би утро имах удоволствието да потека в огромна карнавална река.

 

Момчил Попов, „Жужи”, из сборника разкази „Танц с вятъра”, ИК „FUMI PRESS”, София, 1994